Ричард е бил жив - и все още е жив. Трябваше да повярва в това.
И през цялото време са го крили от нея. Върнаха я на работа - разбира се! За да могат да я държат под око, да се уверят, че не й хрумват смешни идеи, и да могат да я контролират, ако това се случи.
Можеха ли да я контролират? Не бива да са много сигурни - усмихна се тя.
Тя не беше глупава. Точно обратното. И беше изобретателна.
Ако седмият етаж нямаше да помогне на Ричард, пред нея се откриваше само една възможност.
Русия.
Само руснаците можеха да освободят съпруга ѝ.
Това противоречеше на всичко, което тя знаеше. Русия беше врагът, мишената: това беше вкоренено в нея през единайсетте години служба. Да отиде при тях с шапка в ръка и да им предложи да работят заедно - самата идея беше ерес. Пренебрежителното отношение към нея се разрази като отрова.
И все пак това беше единственото решение. Последната ѝ надежда.
Ако Тереза трябваше да се превърне в предател, това не беше по нейна вина. Не, всичко това зависеше от Агенцията. Те не ѝ бяха оставили никакъв избор. Бяха я лъгали в лицето две години, държаха я в невежество, а сега я държаха настрана, стремяха се да я държат безпомощна. Е, тя вече не беше безпомощна. Агенцията беше отговорна за омразата, която сега течеше във вените ѝ. Тя щеше да си отмъсти. Врагът на моя враг е мой приятел.
Но как да се обърна към тях? Това беше главоблъсканицата. Не можеше да спре да мисли за нея, въртеше я отново и отново в съзнанието си, докато преминаваше през обичайния си ден. По време на инструктажа на новите служители се разказваше за агенти, които са станали предатели. Случаите им се разнищваха с болезнени подробности, а грешките на предателите се показваха пред очите им. Резултатът беше, че новите служители бяха накарани да повярват, че е невъзможно да се свържат с чужда служба. Обикновено бъдещите предатели се обръщали към най-близките до тях представители на врага - чуждите посолства. Но Лангли и ФБР бяха покрили посолствата и консулствата във Вашингтон, или поне така се казваше на служителите на ЦРУ. Никога не беше обяснено как са го направили, но Тереза си представяше, че са държали наблюдателни пунктове близо до входовете. Можеше да бъдеш уволнен за посещение на чуждо посолство без изрично разрешение. Тереза разбираемо се притесняваше. Не искаше да я разкрият, да я хванат и арестуват, преди още да е започнала.
Тя прочете за начините, по които шпионите преди нея - Алдрих Еймс, Робърт Хансен, Роналд Пелтън - са осъществявали контакт. Разочароващо, но повечето от тях са се случили в чужбина, където сигурността е била по-слаба и не е било възможно американските власти да наблюдават хората си през цялото време. За щастие на Тереза, щеше да ѝ е лесно да разбере за руснаците, работещи в посолството: имаше я в служебните досиета, информацията, необходима за наблюдение на противника. Всичко беше на една ръка разстояние: къде живеят руските служители на посолството, в кои училища ходят децата им, кои барове и ресторанти обичат да посещават. Внимаваше да не прекарва твърде много време пред картотеките, за да не привлича внимание. Въпреки това сърцето ѝ биеше учестено, а дланите ѝ се потяха през цялото време, сякаш очакваше да бъде разкрита. Всеки момент на бюрото ѝ да се появи служител от охраната с краткото: "Моля, елате с мен, госпожо". Но всеки път, когато си мислеше да се оттегли и да забрави за всичко, я преследваше мисълта за Ричард в руски затвор, който изнемогва. Всичко, което той беше преживял, беше хиляди пъти по-лошо от това, с което тя се сблъскваше. И тя щеше да се върне към досиетата.
Не след дълго проучванията ѝ я отвеждат отново и отново до един и същ човек. Евгени Константинов изглеждаше най-подходящият кандидат; в списъка беше посочен като служител с нисък ранг в културния отдел на посолството, но нямаше съмнение, че всъщност е офицер от СВР, който използва длъжността си като прикритие. Живееше в добра къща в Грейт Фолс - никой руски дипломат с нисък ранг не би могъл да си позволи да живее там - и най-важното беше близостта му до Маклийн. Наблюдението щеше да е лесно. Тъй като беше по-близо до дома, щеше да има по-малко трафик, с който да се справя. По-малко време далеч от Брайън.
След като избра целта си, тя премина към следващата стъпка: да научи маршрута му. Това означаваше да остави сина си с детегледачка вечер, но необходима жертва, каза си тя, докато целуваше главата му и се качваше в колата под наем, която беше оставила на църковния паркинг близо до дома си. След като прокара сложен маршрут за откриване на наблюдение през Северна Вирджиния, тя се отправи към руското посолство на Уисконсин авеню. Мястото беше доста удачно за руснаците, недалеч от Военноморската обсерватория, където живееха вицепрезидентът и семейството му, прекрасна част от града. Всяка вечер тя паркираше или обикаляше квартала, докато не видеше колата на Константинов да излиза от комплекса, след което го следваше на дискретно разстояние, докато се прибираше вкъщи. Колкото повече го виждаше, толкова повече се убеждаваше, че Константинов не е просто аташе във външното министерство. Той беше прекалено бдителен и внимателен зад волана на лъскав джип. Малко прекалено здрав, приличаше на руски военен. В продължение на една седмица тя го следеше всяка вечер, докато не се убеди в неговата последователност. Всяка вечер той напускаше сградата приблизително по едно и също време, поемаше по един и същи маршрут. Очевидно не мислеше, че го следят американците, или пък не му пукаше. Щеше да има моменти, в които щеше да работи до късно или да бъде извикан на дежурство, но за нейните цели тя се чувстваше доста сигурна, че той щеше да отговаря на изискванията.