Намери едно особено добро място за подход: по маршрута на Константинов имаше тясно място, където трябваше да маневрира с колата си от булевард "Макартър" към "Клара Бартън Паркуей", заобикаляйки "Ериксон Роуд". Там все още беше град и по ъглите на улиците се движеха пешеходци, които чакаха на автобусните спирки и влизаха и излизаха от магазините. Тя можеше да направи четка покрай колата му и нямаше да се забележи, ако се окажеше, че ФБР има някой, който го наблюдава.
Друг късмет беше, че Константинов пушеше - навик, който бавно изчезваше сред руснаците. Често шофираше със свалени прозорци, а димът се издигаше над колата му, докато седеше в задръстването. Караше масивен джип, със сигурност автомобил на посолството, и седеше високо на пътя. Упражняваше се да прави пасажи в гаража си, където никой нямаше да я види, като минаваше и се целеше във високия рафт, приблизително на височината на вратата на джипа, докато не бяха идеално гладки. Неоткриваеми.
Ръцете ѝ трепереха, докато пишеше бележката: Аз съм служител на ЦРУ с информация, която ще ви интересува. Последваха инструкции за среща, ако искаха да се срещнат. Знаеше, че шансовете за последващи действия са почти нулеви. Те щяха да заподозрат, че всичко това е капан, макар и неумел. Това означаваше възможност за многократни опити да предаде бележки на Константинов, за да ги убеди. А дори и да бъдат заинтригувани, можеше да мине много време, преди да решат да действат. Щеше да им се наложи да я идентифицират, а след това щяха да я следят и изучават, докато не се убедят, че не ги е подгонила.
Тя сгъна бележката така, че да остане затворена, ако по някакъв начин пропусне прозореца и тя падне в канавката или на тротоара, и я скри в колата под наем под една постелка на пода, но дори тази слаба връзка обратно към нея я изнерви. Това беше доказателство за нейното вероломство, изписано с печатни букви върху жълта юридическа хартия, осезаемо доказателство за намерението ѝ да предаде страната си.
Страната, която първа бе предала нея.
Всеки ден тя правеше едно и също нещо. След работа се прибираше вкъщи и приготвяше вечеря за Брайън, като го оставяше на детегледачката. След това отиде с колата под наем до заспалия филиал на библиотеката, където си сложи перука и очила, различно палто и чанта. След това отишла на булевард "Макартър", паркирала колата и отишла пеша до кръстовището, където след около час щял да бъде Константинов, заседнал в задръстване. Направила много пробни обиколки, упражнявала се да забелязва колата му и да прави четки. Изчисляваше на какво разстояние от бордюра трябва да бъде, за да вкара плътно сгънатата бележка през отворения прозорец от страната на пътника - без да бъде забелязана. Измина цяла седмица, преди да се увери, че не е следен или наблюдаван от ФБР.
На втората седмица обаче Константинов изчезна. Тя наблюдавала движението по булевард "Макартър", но не видяла джипа му. Дали отсъствието му се дължеше на късните нощи в офиса, или на внезапно пътуване извън града, тя не знаеше. Беше толкова налудничаво, че когато се върна в офиса, се осмели да провери досието му, но нямаше никакви актуализации, никакви нови бележки. Макар това да означаваше, че няма представа къде е отишъл, единственият плюс беше, че не изглеждаше да е в полезрението на никого.
И тогава на третата седмица той отново се появи, като се върна към обичайната си рутина. Облекчението, което изпита, беше огромно и неочаквано. Сякаш съдбата я уверяваше, че това е трябвало да се случи. Планът отново се изпълняваше. Тя щеше да продължи.