Кинкейд се оказа по-лесен за разбиване от Уестърлинг. Бивш военен и може би несигурен в новата среда, той с удоволствие разказваше за случая си. В края на краищата всички бяха чували за Вдовицата, а Кинкейд нямаше търпение да влезе в полезрението на експертите по Русия. Контраразузнаването беше лесно, когато хората искаха да се покажат.
"О, да, Скипджак е офицер от руската армия. Той е в това ново киберзвено от самото му създаване. Всичко, което каже, можеш да го вземеш в банката - каза Кинкейд, облегна се назад в стола си и подпря крака на сейфа, сякаш се отпускаше във всекидневната си.
"Трябва да е страхотно да имаш такъв надежден източник. Ерик сигурно мисли много за теб, за да ти даде такъв важен актив." Тереза усети как попива комплиментите като гъба. Кинкейд вероятно е бил самотен, може би се е отчуждил от съотборниците си със своето самохвалство и агресия. Мъжът нямаше и най-малка представа, че го обработват, че тук, в Лангли, винаги те обработват. Тук не е като в армията. Не е едно голямо щастливо семейство. Трябва да контролираш най-лошите си наклонности. Казваше си, че му прави услуга и един ден той ще ѝ бъде благодарен - когато всичко свърши и ЦРУ научи какво е направила, когато е на сигурно място с Ричард и Брайън.
Трябваше да се помъчи да го убеди и да прекара половин час в кафенето на кафе, като се усмихваше, докато я заболяваха бузите, но в края на първия им разговор вече знаеше истинското име на Скипджак. Генадий Нестеров, двадесет и три години в руската армия. Кинкейд ѝ даде всички подробности за него: обърнал се е към САЩ, след като се е разочаровал, отвратен, че страната му е превзета от алчни олигарси. Когато видял какво прави армията с неговото подразделение, превръщайки го в мощен инструмент, който ще бъде използван за интересите на олигарсите, а не на руския народ, той решил какво ще прави.
Скипджак имаше потенциал. При подходящи условия той можеше да се превърне в златна мина. Кибермишената цел ставаше все по-важна с всеки изминал ден и Скипджак беше в състояние да им даде много. Имаше чувството от Кинкейд, че досега Скипджак се е бавил с тях, може би в крайна сметка се е двоумил дали да предаде страната си. Това не беше нещо необичайно. Асортите искаха пари и съчувстващо ухо, но често се разколебаваха, когато се стигнеше до предаване на стоката.
Беше решила, че ще дава на Русия само непродуктивни активи, такива, които няма да нанесат големи щети, ако бъдат загубени, и затова не знаеше какво да прави със Скипджак. Без него тя имаше само едно име и то дребно: недостатъчно, за да убеди руснаците да работят с нея.
Беше авантюра, но... Може би щеше да успее да предупреди Скипджак, преди руснаците да дойдат да го арестуват. Те щяха да са щастливи да получат имената и щеше да им отнеме време да ги оценят, но дотогава вече щяха да са освободили Ричард. Щеше да има щети, но тя щеше да се опита да ги сведе до минимум.
Две потенциални имена, които да даде на руснаците. Превъртя и двата случая в ума си, опитвайки се да се увери, че не е пропуснала нещо, не е пропуснала важна нишка, която би могла да я върне обратно към нея. Мислеше и за последствията за другите. За двамата офицери, които докладваха, Уестърлинг и Кинкейд, щеше да има последици. Чувстваше се зле за Уестърлинг, не толкова за Кинкейд - имаше чувството, че той я е причаквал. Щеше да изглежда зле за Уестърлинг, но тя щеше да оцелее. Щеше да получи втори шанс. Активите, "Лайтхаус" и "Скипджак", щяха да го получат по-зле. Те щяха да понесат основната тежест. Но те щяха да отидат само в затвора. Това не беше лошото старо време на Съветския съюз. Шпионите не бяха екзекутирани или изпращани в трудови лагери, оставени да мръзнат и гладуват в сибирския гулаг.
Във всеки случай тя нямаше да позволи това да я държи будна през нощта. Това беше част от сделката, когато решиш да шпионираш за врага. Ако не осъзнаваш опасността, си глупак. И каквото и да им се беше случило, то беше нищо в сравнение с това, което беше преживял съпругът ѝ. Това я караше да се чувства по-добре - или поне по-малко зле - по отношение на това, което беше решила да направи.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Хубавият летен ден във Вашингтон не приличаше на никъде другаде по света. Небето беше най-чистото синьо, а въздухът - идеално балансиран между хлад и топлина. Прословутите вашингтонски горещина и влажност не се виждаха никъде.
Денят е прекрасен. Така ще го запомня винаги, денят, в който се продадох на руснаците.