В продължение на две седмици тя вярно следеше за сигнала, който щеше да ѝ каже, че руснаците са готови за среща. Това се случи вчера. Знакът с тебешир върху стълба на лампата означаваше, че ще се срещнат на следващия ден в предварително уговореното време и място. Тя почти не можеше да повярва, че са взели решение да действат толкова бързо. Беше толкова бързо, почти безотговорно. Това я радваше и плашеше в почти еднаква степен.
Но също така я изнерви, защото беше делнична сутрин. Наложи се да се обади, че е болна, за да успее да се срещне, въпреки че се възмущаваше от това. Като родител и без това беше използвала твърде много болнични и отпуски, но някой трябваше да си остане вкъщи, когато Брайън се простуди или му се наложи да отиде на педиатър. В известен смисъл беше по-лесно, тъй като Брайън беше при детегледачката, която беше намерила за лятото. А и вече беше напълно сигурна, че Агенцията не я наблюдава. Вземането на болничен нямаше да е спусък.
Докато се обличаше за срещата, тя забеляза, че не усеща пръстите си. Сякаш имаше извънтелесно преживяване или инсулт. Съзнанието ѝ се носеше като балон с хелий, докато нанасяше червилото си - Rouge Rebelle на Chanel - и сресваше косата си. Мислеше си, че това ще е по-лесно, тъй като веднъж се беше срещала с руснаците и ледът беше разчупен, но този път имаше нещо различно. По-строго. По-страшно. Сякаш щеше да скочи от мост.
Трябваше да се срещнат в Националния строителен музей, дълга тухлена сграда насред оживения Галерия Плейс с всичките му магазини, ресторанти и туристически атракции. Не че беше запозната с нещо от това. Беше ходила в строителния музей веднъж, за да види годишното изложение на занаятите в Смитсоновия институт. Иначе никога не беше прекарвала време там; центърът на Вашингтон беше блато от трафик, твърде много пътно строителство и твърде малко паркинги. Предградията бяха за майки като нея, а Вашингтон - за хипстъри и туристи, които никога нямаше да се срещнат.
Тереза си помисли, че музеят е странно място за среща, докато не влезе вътре и не видя, че е идеален: голяма, открита площ, която улесняваше наблюдението, и множество входове и изходи за лесно бягство при нужда. В музея се провеждаха няколко изложби, които осигуряваха оживена тълпа за прикритие. Изложбата в главната зала представляваше огромна колекция от хартиени модели на известни сгради. Райхстагът, Алхамбра, Болшой театър, Емпайър Стейт Билдинг и Флатирон, Старата северна църква. Стъклените кутии, пълни с големи, тромави хартиени небостъргачи и паметници, образуваха лабиринт в пространството, идеален за избягване на откриване. Хората, които се разхождаха наоколо, бяха предимно заможни на вид пенсионери, дошли в града за един ден за разглеждане на забележителности. Двойка млади майки седяха на маса пред малкото кафене, с колички отстрани, децата им тичаха между масите, а смехът им отекваше от сводестия таван. Всичко изглеждаше нормално. Нищо не задейства шестото ѝ чувство за неприятности.
След няколко минути в изложбената зона се вмъкна мъж с купчина папки под мишница. Отгоре имаше зелена папка - сигналът, който бяха подредили. Тя го проследи за минута, за да се увери, че това е той. Може би това беше виновно знание, но Тереза си помисли, че той изглежда като лош човек, може би повече от всеки, когото беше срещала по време на работата си в Агенцията, а тя беше срещала своя дял съмнителни персонажи. Беше в средата на трийсетте и се движеше с лекотата на спортист. По-добре облечен от средностатистическия агент на ФСБ или СВР, които обикновено приличаха на полицаи в евтини костюми. Под излъсканата фасета обаче се криеха грубости. Имаше белег до лявото си око, стигащ до слепоочието, сякаш някой го беше ударил там много силно, може би дори се беше опитал да го убие. В очите и в стегнатата челюст имаше намек за отчаяние. Нападател, биха казали приятелите ѝ. Синичък, който си беше пробил път с мускули по стълбата и сега се опитваше да го остави зад гърба си.
Тя спря пред макет на Уестминстърското абатство. Изглеждаше толкова крехък, стени от хартия, но все пак разпознаваем. Беше ходила там с Ричард в началото на брачния им живот, в командировка, седмица на срещи с МИ6, но през уикенда си бяха позволили да играят на туристи. Беше се случило малко след като се бяха оженили, когато тя предполагаше, че имат цял живот да пътуват по света заедно.
Беше го смятала за изгубен завинаги, но може би този груб характер щеше да ѝ върне живота.
Тя усети, че някой стои до нея, и вдигна очи, за да види лицето му, отразено неясно в стъклото. Беше все едно да види призрак.
"Чух, че метрото ще спре да се движи в полунощ". Това беше фразата, която ѝ бяха казали да очаква. Глупава и измислена, но такива бяха всички.