Бейрут. Както се оказа, на враговете ѝ не им се наложи да си мръднат пръста. Тя им даваше всички боеприпаси, от които се нуждаеха, за да я свалят.
Дейвис беше противоположност на мъжете, към които тя клонеше в почти всяко отношение: по-възрастен, циничен и светски настроен. Тя нямаше намерение да се обвързва сериозно с него. В Москва се бе държала целомъдрено, не искаше да си спечели репутация, не и с Рийз, който я гледаше през рамо, а освен това управлението на Попов я занимаваше. Доколкото станцията знаеше, когато пристигна в Ливан, тя беше свободна жена. Беше готова да се забавлява.
Разбра, че греши.
Беше играла в ръцете на хората, които искаха да я видят провалена. Не че бе имала истински заклет враг. Нямаше един конкретен човек, който да иска кръвта ѝ. Не, Тайните служби я поваляха за спорта, но и по принцип: винаги щеше да има някой, който да чака да те види как падаш, без друга причина, освен че смяташе, че си успял твърде лесно. А тя не беше ли отишла и доказала, че са прави? Една умна жена не би се хванала с Дейвис Ранфорд.
Докато Линдзи изкачва стъпалата към вратата на апартамента си, тя се чуди какво прави Дейвис в този момент, иска ѝ се да може да поговори с него. Може би той все още не е в Бейрут: може би също е бил изпратен у дома. Последици за всички. Тя беше изгонена от страната толкова бързо, че не бяха имали възможност да разговарят, а сега беше най-разумно да не се опитва да общува. В момента той ѝ липсва жестоко.
Едва когато събува обувките си, тя се сеща да провери телефона си и ето го: малко флагче до розовата икона за защитени съобщения. От Маша. Линдзи бърза да го отвори.
Мисля, че ни следят. Нуждаем се от помощта ти.
Може ли да е сигурна, че това е ФСБ - чуди се Линдзи, после се поправя. Разбира се, Маша би могла да знае: тя е израснала при стария съветски режим, а съпругът ѝ е работил за вътрешна сигурност в продължение на десетилетия.
Маша и дъщеря ѝ са в опасност. Ако бъдат въвлечени в мрежата на ФСБ, тъй като са съпруга и дъщеря на предател, кой знае какво може да им се случи?
Ако Тереза е тази, която е изложила живота им на риск, и всичко това заради някаква дребна форма на отмъщение... Линдзи никога няма да ѝ прости.
Отиди във вилата на сестра си. Гледайте това приложение. Ще се свържа с теб веднага щом мога.
Линдзи натиска "Изпрати". Надява се, че това е обещание, което може да спази.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
Тереза поглежда бележника, а цифрите плуват пред очите ѝ. Тя кодира съобщението, което трябва да предаде на своя водач, безмилостния Тарасенко, но се губи в редовете и редиците от цифри.
Ако я ръководеха по правилата, нямаше да кодира на ръка. Руснаците щяха да ѝ дадат специално оборудване за импулсни предавания или някакво друго техническо вълшебство. Всеки път, когато се опитват да общуват помежду си, това е риск, нишката, която привързва единия към другия, проклинаща, ако бъде открита. Огромна енергия и хитрост отиват за скриването на тези комуникации.
Но поради бързината тя трябва да се задоволи: ръчно кодирани съобщения, изпратени чрез приложение за съобщения, такова, което твърди, че е сигурно (криптиране от край до край, предполага се, че дори доставчикът на услугата не може да прочете съобщенията и няма достъп до ключа за криптиране), но Тереза не е сигурна, че му вярва. В крайна сметка от това зависи свободата ѝ и съдбата на съпруга ѝ.
Тя се бори с това колко да каже на Тарасенко. Всичко е свързано с изчисления и риск. Не казва на руснаците повече от това, което е абсолютно необходимо за постигане на нейните цели. Да нарани колкото се може по-малко хора. Тя изтръпва: не може да спре да мисли за убития човек, Антон Кулаков. Промъкна се към доклада, не можа да се сдържи, макар да знаеше, че не бива. Изкривеното тяло, толкова много кръв. Всичко е върху нея, няма как да се измъкне от този случай. Изминаха няколко дни, а с тях и непреодолимата вина. В главата ѝ автоматично се прокрадват рационализации: той е знаел за рисковете, когато е решил да продава тайни. Това идва с работата. Те изглеждат кухи, дори за нея, но тя се вкопчва в тях. Те са единственото, което й остава, за да отблъсне всепоглъщащата вина. След като вижда снимките, не може да спи, не може да се храни. Чувстваше се така, сякаш я бяха ударили в корема. Непрекъснато се чувстваше болна и разтреперана, сякаш светът ѝ се е преобърнал с главата надолу. Забелязаха я в офиса, но тя им каза, че се чувства зле, че мисли, че може да е настинала. Не можеше обаче да заблуди Брайън. Изключително чувствителен, той долавяше тревогата ѝ като ловджийско куче. Трябваше да се съвземе заради него.