Облекло. Мъжки дрехи. Те трябва да са на Ричард. Първоначално тази гледка натъжава Линдзи. Вдовицата опакова дрехите на съпруга си, най-накрая готова да продължи живота си. Но после си мисли: ако ги опакова, за да ги подари, защо точно сега? Може ли да има друга причина?
Тя докосва най-горния предмет в кутията. Има ли етикет на този пуловер? Може ли да е нов?
Тъкмо се кани да го вдигне, когато от кухнята се чува глас. "Вечерята е готова" - обажда се Тереза. Линдзи се чувства недовършена и се връща долу.
Започват със салата и чиния с подходящи за децата морковени пръчици и гроздови домати за Брайън. Тереза привлича сина си, така че докато преминат към основното ястие, той вече говори на Линдзи, разказва ѝ за любимите си предмети в училище и какъв е бил денят му.
Докато си играе с макароните, той хвърля скрити погледи в нейна посока. Линдзи не може да не иска да го попита дали майка му се държи странно. "И така, Брайън", казва тя колкото се може по-небрежно. "Какво е новото? Има ли нещо, което ти предстои и което очакваш с нетърпение?"
Тереза поглежда в нейна посока. Дали тя смята, че това е странен въпрос? На лицето ѝ се появява най-малкият проблясък на нещо, но тя продължава да яде. Хапва паста, отпива глътка вино.
Брайън накланя глава като птица. След като се замисля, той казва: "Предстои ни екскурзия на класа. Ще гледаме лунни скали."
Дали слабата усмивка на Тереза е израз на триумф? Дали е навила сина си да не издава никакви тайни? "В Националния музей на въздуха и космоса. Аз ще бъда един от придружителите."
Линдзи се усмихва. "Звучи забавно."
Разговорът преминава към други теми - дали да запишат Брайън в скаутски или научен клуб и къде ще отидат на лятна ваканция тази година. Нормалните разговори на нормалните семейства.
"Съжалявам, че е толкова срамежлив", казва Тереза по-късно, когато синът ѝ се качва горе, за да си напише домашното. Тя изплаква чиниите и ги подрежда в съдомиялната машина, докато Линдзи стърже остатъците от храната в пластмасови контейнери. "Трудно му е, откакто загуби баща си."
Линдзи си спомня първите няколко години след смъртта на собствения си баща - толкова ли е била срамежлива? Вероятно е било по-лошо. Тогава се сеща за бутон, който да натисне, за начин да разбере какво се върти в главата на Тереза. "Това е разбираемо", казва тя накрая. "Може би има нужда от мъжка фигура в живота си. Знаеш ли, бащина фигура."
Очите на Тереза проблясват. Гневът кипи под повърхността. За първи път Линдзи я вижда такава. Въздухът на практика се пропуква. "Какво искаш да кажеш? Че дължа на сина си да се оженя отново?"
"Не казвам, че трябва да се ожени." Тя отстъпва към по-управляема територия, но открива, че иска да продължи. "Все още си млада жена - не си ли мислила някога да си намериш някой нов? Бихте могли да имате деца... Дайте на Брайън брат или сестра. Това може да му помогне..."
Смехът ѝ е безрадостен. "Това не изглежда като най-добрата причина да доведеш на бял свят още едно дете. Или пък да се омъжиш, в този смисъл." Очите ѝ се свиват. Тя вдига чашата с вино малко прекалено бързо. "Откъде идва всичко това? Откъде този внезапен интерес да ме видиш омъжена?"
"Не съм казал..."
Тереза я прекъсва. "Не съм готова да продължа напред. Мога да го призная. Все още обичам Ричард. Това не подлежи на обсъждане."
След това тя се усмихва на Линдзи и се примирява. Те се оттеглят на диваните, а Тереза налива последното вино в чашата на Линдзи. Опитва ли се да ме напие? Линдзи се опитва да си спомни колко вино е изпила Тереза.
Тереза прокарва ръка през косата си. "Това е хубаво. Не съм свикнала да каня приятели на гости. Не мога да си спомня кога за последен път съм се събирала с някого. Твърде заета съм да се тревожа за Брайън, предполагам. А може би съм станала прекалено... о, не знам... свестна? Кой иска да бъде приятел с "Вдовицата"?" Усмивката ѝ е покана за разговор. Но за какво иска да говори Тереза?
Те отпиват, изчакват се взаимно. Малко е нервно, но Линдзи е научила това в Пенсилвания: не можеш да избързваш с темата. Те ще заговорят, когато са готови, и прибързването само ще развали нещата, ще ги тласне в посоките, в които подсъзнателно искаш да отидат. Оставете ги да решат. Тя отпива възможно най-малките глътки, за да издържи виното. Тя не иска да пие прекалено много, да рискува да се подхлъзне.
Накрая Тереза заговаря, запълвайки неловката тишина. "И така, как върви разследването? Има ли напредък?"
Тереза пита за първи път и колкото и да се опитва да се държи хладнокръвно, в гласа ѝ се долавя и най-малката нотка на интерес. Това е възможност да се опита да предизвика реакция от страна на Тереза, да я накара да сгреши, да се поколебае. Това не е лишено от риск: не искате да я подтикнете твърде много, да я изплашите.