Тя прелиства предната част на папката. тереза уорнър, гласи текстът с печатни букви. Защо този доклад е в досието на Тереза?
Разорбил има нещо общо с Тереза. Тя сяда, а мислите ѝ започват да се надпреварват. Единствено правилно е Линдзи да знае какво е това. Бъдещето на жената зависи от него.
Защо не ѝ е било казано за отделението по-рано? Не е изключено то да е толкова неясно и ограничено, че малцината хора, които са участвали, да са забравили за него или да са се преместили и със сигурност няма да знаят за задачата на Линдзи. Тя не е готова да припише лоши намерения от ничия страна - засега.
Утре може да се свърже с Реймънд Мърфи и да му възложи да провери това. Да разбере какво представлява "Разорбил", да й осигури достъп, ако това е оправдано.
Но... в тази бюрокрация нещата невинаги се случват бързо. Понякога има чувството, че колкото повече хора се намесват, толкова по-лошо става. Руснаците могат да установят контакт с Тереза във всеки един момент и те нямат представа каква форма ще приеме този контакт или какво може да се случи. Ако нещата зациклят, може да се окаже, че е твърде късно. Разорбил може да се окаже нищо и ще бъде катастрофа да се издърпа щепселът в този късен момент. Това със сигурност ще разстрои някои хора, кисело ще се изкаже висшето ръководство. Знаеш ли какво правиш, или не знаеш?
Трябва някой много високопоставен човек от ръководството да й предостави незабавен достъп до купето. Погледът ѝ се плъзга надолу към прозореца за чат, закътан в ъгъла на монитора ѝ. Той е почти празен, само имената на един-двама от заклетите ѝ приятели, които все още горят в полунощ.
Но има едно конкретно име с мигащо зелено квадратче до него. Патрик Пфайфър. Сега Патрик е много високопоставен, началник на кабинета на директора. Той се е интересувал от изследванията ѝ, когато е била наета за първи път - може би просто си е вършил работата, насърчавайки новите служители, но през годините са поддържали връзка. Поздрави я, когато получи назначението в Москва, и други подобни неща. Изглежда приятен човек, един от добрите - или пък тя е наивна?
Тя отново се колебае. Ако сгреши или не е правилно да попита този човек толкова директно, в този час, може да изгори този мост завинаги.
Тя кликва върху името на Пфайфер. Появява се малко прозорче. Добър вечер, Патрик - написва тя.
Преди да успее да довърши, се появява отговор. Работиш до късно тази вечер, Линдзи. Какво мога да направя за теб?
Сега тя не се колебае. Имам нужда от помощта ти.
-
Пет минути по-късно тя седи в кабинета на Пфайфър.
В някои отношения той много прилича на мъжа, когото е срещнала преди повече от десетилетие в центъра за възпитаници на университета "Пен" и който ѝ е задавал въпроси за обучението ѝ. По онова време косата му е била най-бледото русо, което е виждала, и затова дори не може да каже дали не е започнал да побелява. По лицето му безпогрешно се появяват повече бръчки, особено около очите. Висок е, макар че бюрото и столът поглъщат по-голямата част от този ръст.
Никога досега не е била в този офис, камо ли пък в няколко минути преди полунощ. Хубав е, както подобава на човек номер три в Агенцията, но не толкова луксозен, колкото Линдзи би си помислила. Всички мебели изглеждат малко стари, сякаш са били тук при няколкото смени на администрацията. Пфайфър също изглежда износен, макар че сумракът помага да се скрие това. Светлините са слаби в знак на уважение към преуморените очи. Усмивката му е уморена, а раменете му са отпуснати. Но той не изглежда никак раздразнен, че го безпокоят в този час.
Изслушва я, без да я прекъсва, макар че докато тя говори, осъзнава колко много дупки има в историята ѝ. Сърцето ѝ се свива, докато обяснява, но умът ѝ се надпреварва да мисли: какво съм си мислела? Правя се на глупачка.
Когато Линдзи спира да говори, Пфайфър остава безмълвен. Той се обляга на стола си и свива пръсти. "Познавах Ричард Уорнър, нали знаете. Добър човек. Не знам всички подробности по неговия случай... и не мисля, че съм бил читав в "Разорбил", или съм забравил дали някога съм бил..." Това е разбираемо; сигурно има стотици, ако не и хиляди отделения и висшите хора теоретично имат достъп до всички тях. Накрая той поклаща веднъж глава, сякаш прогонва мисълта. "Тереза Уорнър... Агенцията не е направила всичко, което е можела, за нея. Искам да се уверя, че тук сме прави. Ако има и най-малката вероятност да сбъркаме..."
Той вдига телефона и натиска няколко бутона. "Ало - кой е на етажа тази вечер? Свържете я." Сигурно се обажда на "Стражата", денонощния център, който управлява нещата, когато дневната смяна се прибере вкъщи. Агенцията в миниатюра. Теоретично той има право да прави всичко, което може да се направи от редовната смяна, и да извика директора, ако е необходимо.