Той току-що беше повишен в ранг на нож за вечеря. Тя би забила тъпото му острие дълбоко в сърцето му и не би почувствала и най-малкия проблясък на съжаление. Всичко, което може да направи, е да задържи ръцете си в скута, да не посегне към него.
Забравил за това, той взема кичур от косата ѝ, бърка го между пръстите си, наслаждавайки се на копринената му текстура. "Готови ли сте да се откажем от това място?" - пита той.
Някак си тя не изкрещява. Успява да запази контрол. Подарява му стегната, ледена усмивка. Изглажда косата, която току-що е разрошил, така че нито един косъм да не е на мястото си. "Разбира се. Дай ми само минутка да се приготвя." Тя става от банкета и върви замислено към тоалетната, усещайки очите му върху дупето си.
За щастие тя е празна. Тя се запъва към гранитния плот, за който се държи като за спасителна жилетка, и избягва да се поглежда в огледалото. Не иска да вижда лицето на поражението.
Не, не поражение. Не и от такива като Кайл Кинкейд, не и когато е стигнала толкова далеч.
Тя посяга към чантата си на плота. Рови в нея, търсейки нещо, скрито под кърпичките, ментовите бонбони и пакета натрошени бисквити "Орео", които носи за Брайън. Като се има предвид какво е то, тя наистина трябва да го следи по-добре. Не е от нещата, които искаш да попаднат в чужди ръце...
Да, все още е там, малка изтъркана кутийка от Altoids ("любопитно силна"), придържана затворена с гумена лента, удвоена, утроена. Тя я отваря с треперещи ръце. Там е, едно самотно хапче, голямо, бяло, кредаво на допир. Подарък от руския й водач, напълно непоискан. Никога няма да ти потрябва, Канарейка, но за всеки случай. За твое спокойствие. За тяхното спокойствие, тя не е глупачка. Предпочитат да нямат развързани ръце, ако нещата се объркат, предпочитат да не оставят след себе си офицер от ЦРУ, способен да им разкаже разни неща. Офицер с имена, места, умения.
Тя разточва хапчето между пръстите си. Не за себе си, разбира се - тя има да мисли за Брайън. Тя няма да остави сина си сам, не и когато са толкова близо до това да бъдат отново семейство.
То е за Кайл Кинкейд. Едва ли може да повярва на мислите си, те са толкова тежки, толкова пресметливи. Но тя може да бъде твърда, защото той е самотен човек, без никой да зависи от него. На никого няма да липсва, ако нещо се случи с него.
Тя поглежда надолу към хапчето: как ще му го даде? Не е като да ще го вземе доброволно. Той просто я е заплашил: ще бъде нащрек. Няма да приеме от нея напитка, която не е гледал как сама си е забъркала. И как иначе би могла да му я даде?
Умът ѝ се замъглява, после се размива. Това е невъзможно. Не може да се направи.
Невъзможното не е отговорът. Тя трябва да намери начин.
Тя връща хапчето обратно в кутията. Тя не знае какво има в него, но трябва да уважаваш руското отровно хапче. Тези руснаци си знаят работата. Изплаква ръцете си, за всеки случай.
С всяка секунда, в която я няма, Кинкейд ще става все по-тревожен. Тя не разполага с цялото време на света. Не иска да му дава прекалено много време за размисъл. Тя подсушава ръцете си, нанася отново червилото си и отива да се изправи пред музиката.
-
Хотелът, който Кинкейд е избрал, не е стилен, но не е и бълхарски дюкян. Той е просто крайградски и невзрачен, със стени от мазилка и крещящ, многоцветен килим във фоайето, който прикрива износването. Служителят на рецепцията не повдига вежда, докато чакат без багаж, а Кинкейд почуква кредитната си карта по гишето, докато служителят работи с клавиатурата. Тереза не откъсва поглед от този ужасен килим и й се иска да изчезне.
Самата стая е малка. Тя съблича палтото си и сяда на леглото, борейки се с клаустрофобията. Тя настоява да вземат бутилка уиски по пътя и той не спори, усещайки може би, че ще трябва да се напие добре, за да изпълни това, което иска. Той налива шотове в две дебели, грозни хотелски чаши.
Тя отпива глътка, наслаждавайки се на паренето, преди да се отправи към банята. Там мирише на почистващ препарат, макар и не достатъчно, за да прикрие плесента. Пуска кранчетата, за да прикрие шума, докато вади кутията с Altoids от чантата си. Счупва голямото, неудобно хапче наполовина и след това, изпитвайки угризения на съвестта, отчупва още малко. Трохите забърсва в мивката, оставяйки течащата вода да ги отмие. Тя не иска да убие Кайл Кинкейд, а само да му изпрати съобщение. Не си играй с мен. Всичко, от което се нуждае, е да го накара да се поколебае; няма да мине много време и руснаците ще ѝ помогнат да напусне страната.
Тя прибира останалото парче в сутиена си, където то седи като камък, притиснат към гръдната ѝ кост.
Когато излиза, Кинкейд седи на ръба на леглото с широко разтворени крака като небрежен човек в метрото, вече малко пиян и без да се интересува какво мисли тя. Чашата му седи празна на близкия скрин.