Той увлекателно описа далечната планета с дълбоки и бурни океани и грамадни високи планини, с жарко слънце и гъсти бели облаци, със страшни урагани и бури, с безобразни чудовища и величествени исполински растения. Всичко това той илюстрира с живи фотографии на екран, заемащ цялата стена в залата. В мрака се чуваше само гласът на Ено, в залата цареше пълна тишина. Когато той описа приключенията на първите пътешественици в този свят и разказа как един от тях с ръчна граната убил исполински гущер, случи се нещо странно, което повечето от присъствуващите не забелязаха. Алдо, който седеше през цялото време до Нела, изведнъж тихо заплака.
— Какво ти е? — наведе се Нела към него.
— Жал ми е за чудовището. Много го е боляло и накрая съвсем умряло — тихо отговори момчето.
Нела прегърна детето и започна да му обяснява нещо шепнешком, но то дълго не можеше да се успокои.
А Ено в това време разказваше за неизчислимите естествени богатства на прекрасната планета, за гигантските водопади с мощност стотици милиони конски сили, за благородните метали, намерени в планините направо на повърхността, за богатите находища радий на дълбочина няколкостотин метра, за енергийните запаси, които биха стигнали за стотици хиляди години. Аз все още не владеех езика дотолкова, че да почувствувам красотата на изложението, но самите картини приковаваха вниманието ми, както и вниманието на децата. Когато Ено свърши и в залата светнаха, стана ми дори малко тъжно, както на децата им е мъчно, че красивата приказка е свършила.
След лекцията започнаха въпросите и възраженията от страна на слушателите. Въпросите бяха разнообразни като самите тях. Те се отнасяха или до подробности за природните картини, или до начините на борба с тази природа. Имаше такъв въпрос — след колко време на Венера трябва да се появят хора вследствие развитието на нейната природа и какво ще бъде устройството на тялото им?
Възраженията, повечето наивни, но понякога доста остроумни, бяха насочени главно срещу извода на Ено, че на сегашния етап Венера е неудобна планета за хората и те едва ли ще могат скоро да използват в значителна степен големите й богатства. Младите оптимисти енергично се противопоставяха на това становище, споделяно от повечето изследователи. Ено каза, че жаркото слънце и влажният въздух с множество бактерии заплашват хората с редица болести (всички пътешественици до Венера са го изпитали върху себе си), че ураганите и бурите затрудняват работата и са опасни за живота на хората и т.н. Децата заявиха, че е странно да се отстъпва пред такива препятствия, когато става въпрос за овладяването на една прекрасна планета. Нека изпратят там хиляди лекари за борба с бактериите и болестите, стотици хиляди строители, които да изградят високи стени срещу ураганите и бурите и да поставят гръмоотводи. „Дори девет десети от тях да загинат — казваше пламенно едно момче на около дванадесет години, — струва си да умреш, но да победиш!“ И по горящите му очи беше ясно, че то, разбира се, е съгласно да се окаже в числото на тези девет десети.
Меко и спокойно Ено разрушаваше картонените домове на своите противници, но личеше, че дълбоко в душата си им съчувствува и че горещата му млада фантазия крие също такива решителни планове, може би по-обмислени, но не по-малко самоотвержени. Той самият още не беше ходил на Венера и по увлечението му се разбираше, че красотата и опасностите й силно го привличат.
Когато беседата завърши, Ено си тръгна с мен и Нети. Той реши да остане още един ден в този град и ми предложи на следващия ден да посетим заедно музея на изкуството. Нети беше зает — викаха го в друг град на голямо съвещание на лекарите.
IV. Музеят на изкуството
— Изобщо не предполагах, че у вас има самостоятелни музеи на художествени произведения — казах на Ено по пътя към музея. — Мислех, че скулптурните и картинните галерии са особеност на капитализма с неговия показен разкош и груб стремеж да трупа богатства. Предполагах, че в социалистическото общество изкуството е навсякъде, за да украсява живота.