— Вие сте прав — отговори Ено. — По-голямата част от произведенията на изкуството у нас са предназначени за обществени сгради — там, където обсъждаме общите си дела, където се учим и изследваме, където си почиваме… Фабриките и заводите си украсяваме значително по-малко — предпочитаме естетиката на могъщите машини и тяхното съгласувано движение в чист вид, малко са онези произведения на изкуството, които биха хармонирали с нея, без да разсейват или намаляват първоначалното впечатление. Почти не украсяваме нашите домове, в които прекарваме съвсем малко време. А музеите на изкуствата — това са научноестетически учреждения, школи за изучаване развитието на изкуството или по-точно на развитието на човечеството, отразено в неговата художествена дейност.
Музеят се намираше на малък остров сред езеро, до което се стигаше по тесен мост. Самата сграда, изящно украсена отвън, а вътре пълна със светлина, ограждаше като четириъгълник една градина с високи фонтани и множество сини, бели, черни, зелени цветя.
Там нямаше такова безразборно струпване на статуи и картини, както в големите музеи на Земята. Няколко стотици образци представиха пред мене развитието на пластичните изкуства — от грубите първобитни произведения на предисторическата епоха до технически идеалните творби от последния век. От началото до края навсякъде личеше печатът на онази жива вътрешна монолитност, която хората наричат „гений“. Очевидно това беше най-доброто, сътворено през всички епохи.
За да разбереш докрай красотата на един друг свят, трябва дълбоко да опознаеш неговия живот, а за да покажеш на другите тази красота, трябва да бъдеш органически свързан с нея… Ето защо ми е невъзможно да опиша онова, което видях там, мога да правя само намеци, да давам откъслечни сведения за нещата, които ме поразиха най-силно.
Основният мотив на марсианската, както и на нашата скулптура е прекрасното човешко тяло. Общо взето, разликата в телосложението на марсианците и това на земните хора не е по-голяма, отколкото между самите земни раси, ако изключим рязката разлика в големината на очите и оттам — донякъде в устройството на черепа. Не бих се наел да посоча точно различията — твърде слабо познавам анатомията, но очите ми лесно свикнаха с тях и аз ги възприемах по-скоро като оригиналност, отколкото като уродство.
Забелязах, че мъжкото и женското телосложение си приличат помежду си повече, отколкото при болшинството племена на Земята. Сравнително широките рамене на жените и не така рязко изпъкващата мускулатура на мъжете (поради известна пълнота и не толкова тесен таз) изглаждаха различията. Впрочем това се отнася главно за последната епоха — епохата на свободно човешко развитие. В статуите от капиталистическия период половите различия са изразени по-силно. Очевидно домашното робство на жената и трескавата борба на мъжа за съществуване променят телата им в различни посоки.
Нито за минута не ме напускаше ту ясното, ту смътното съзнание, че пред мене се явяват образи от чужд свят, то придаваше на всичките ми впечатления някаква странна, полупризрачна окраска. И даже прекрасното женско тяло, изобразено в тези статуи и картини, предизвикваше у мене съвсем непонятно чувство — не познатото ми любовно-естетическо влечение, а по-скоро нещо като неясните предчувствия, които ме вълнуваха толкова отдавна, на границата между детството и младостта.
Статуите от ранните епохи бяха едноцветни, както у нас, а по-късните — в естествени цветове. Това не ме учуди. Винаги съм мислил, че отклонението от действителността не може да бъде необходим елемент в изкуството, че то даже е антихудожествено, когато намалява богатството на възприятията (в случая с едноцветната скулптура), че по този начин то не помага, а пречи на художествената идеализация, обобщава живота.
В статуите и картините от древните епохи, както и в нашата антична скулптура, преобладаваха образите на безметежна хармония, лишена от всякакво напрежение. За средните, преходните епохи бяха характерни поривът, страстта, вълнуващият стремеж — понякога сведен само до неясна мечта, еротична или религиозна, понякога стигащ до пределно напрежение на неуравновесените сили на душата и тялото. В социалистическата епоха преобладаваше хармоничното движение, спокойно-уверената проява на силата, действия, чужди на болезнените усилия, стремежи, освободени от вълнения, жива активност, проникната от съзнанието за стройното си единство и непобедимата си разумност.