Ако идеалната женска красота на древното изкуство изразяваше безкрайните възможности на любовта, а идеалната красота на средните векове и времето на Възраждането — неутолимата жажда за любов, мистична или чувствена, то тук, в идеалната красота на другия изпреварил ни свят се въплъщаваше самата любов в спокойно и гордо самосъзнание, самата любов — ясна, светла, всепобеждаваща…
За най-късните художествени произведения, както и за древните, е характерна извънредна простота и единство на мотива. Изобразяват се много сложни човешки същества с богато и стройно жизнено съдържание, като при това се избират такива моменти от техния живот, когато той целият е съсредоточен в някакво чувство или стремеж… Любими теми на съвременните художници са екстазът на творческата мисъл, екстазът на любовта, на наслаждението от общуването с природата, спокойствието на доброволната смърт — сюжети, представящи в дълбочина същността на великото племе, което умее да живее с цялата пълнота и напрежение, на които е способно, да умира съзнателно и с достойнство.
Отделът за живопис и скулптура заемаше едната половина на музея, другата изцяло беше посветена на архитектурата. Под архитектура марсианците разбират не само естетика на сградите и големите инженерни съоръжения, но също и естетика на мебелите, оръдията на труда, машините, изобщо естетиката на всички полезни материални неща. По пълната и внимателна подбрана колекция можеше да се съди за голямата роля, която играе това изкуство в техния живот. От първобитните пещерни жилища с грубо украсените им съдове до разкошните обществени домове от стъкло и алуминий, оформени вътре от най-добрите художници, гигантските заводи с техните страшни красиви машини, огромните канали с гранитни крайбрежни улици и въздушни мостове — всички типични форми бяха представени тук във вид на картини, чертежи, модели и най-вече стереограми, поставени в големи стереоскопи, където всичко се възпроизвеждаше с пълна илюзия за реалност. Особено място заемаше естетиката на градините, полетата и парковете. Колкото и непривична да беше за мен природата на тази планета, аз оценявах красотата на цветовете, и формите, които създаваше от тази природа колективният гений на племето с големи очи.
В произведенията от минали епохи много често, както и у нас, изяществото се постигаше за сметка на удобството, украшенията вредяха на здравината, изкуството извършваше насилие над прякото полезно предназначение на предметите. Нищо подобно не забелязах в произведенията от най-новата епоха — нито в мебелите, нито в оръдията и съоръженията. Попитах Ено допуска ли тяхната съвременна архитектура отклонения от практическото съвършенство на предметите заради тяхната красота.
— Никога — отговори Ено, — това би било фалшива красота, изкуственост, а не изкуство.
В предсоциалистическите времена марсианците са поставяли паметници на своите велики люде. Сега те поставят паметници само на великите събития — например първият опит да стигнат Земята, завършил с гибелта на изследователите — победата над смъртната епидемия, откриването на разлагането и синтеза на всички химически елементи. Много паметници бяха представени в стереограмите на същия отдел, където се намираха гробниците и храмовете (по-рано марсианците са имали религии). Един от последните паметници на велики хора беше паметникът на онзи инженер, за когото ми разказваше Мени. Художникът беше успял ясно да представи душевната сила на човека, ръководил победоносно армията на труда в борбата с природата и отхвърлил гордо страхливия съд на нравствеността над неговите постъпки. Когато аз неволно се замислих и спрях пред панорамата на паметника, Ено тихо произнесе няколко стиха, изразяващи душевната трагедия на героя.
— Чии са тези стихове? — попитах.
— Мои — отговори Ено, — написах ги за Мени.
Трудно ми беше да съдя за вътрешната красота на тези стихове, написани на чужд за мене език, но без съмнение мисълта им беше ясна, ритъмът — много строен, римата — звучна и богата. Това даде нова насока на мислите ми.
— Значи, във вашата поезия все още процъфтяват строгият ритъм и римата?
— Разбира се — леко учудено каза Ено. — Нима това ви изглежда некрасиво?
— Съвсем не — обясних аз, — но у нас е разпространено мнението, че тази форма е родена от вкусовете на господствуващите класи в нашето общество, като израз на пристрастието им към условностите, сковаващи свободата на художествената реч. Оттук правят извода, че поезията на бъдещето, поезията в епохата на социализма трябва да отхвърли и забрави тези ограничаващи закони.