— Работата ми за днес свърши. Ако искате, ще ви покажа нашата болница — предложи Нети.
За мен това беше много интересно и ние се отправихме на обиколка из обширната красива сграда.
Сред пациентите преобладаваха тези от „Хирургия“ и нервноболните. В „Хирургия“ голяма част от тях бяха жертви на трудови злополуки при работа с машините.
— Нима във вашите заводи и фабрики няма достатъчно предпазни мерки? — попитах Нети.
— Абсолютни предпазни мерки, които да изключват всякакви нещастни случаи, не може да има. Но тук са събрани болните от район с население над два милиона души — за такъв район няколко десетки пострадали не са толкова много. Това са най-вече нови работници, които още не са усвоили устройството на машините, с които работят — при нас всички обичат да преминават от една област на производство в друга. Специалистите, учените, художниците много лесно стават жертва на своята разсеяност — вниманието често им изневерява, потъват в размисли или съзерцание.
— А за нервните разстройства преумората ли е главната причина?
— Да, такива случаи има много. Но не по-малко са и болестите, предизвикани от вълнения и кризи в половия живот, както и душевни сътресения например при смъртта на близки хора.
— Тук има ли душевно болни със затъмнено или объркано съзнание?
— Не, за тях има отделни болници. Там са нужни специални приспособления в случаите, когато болният може да причини вреда на себе си или на другите.
— Тогава прибягвате ли към насилие над болните?
— Разбира се, доколкото това е необходимо.
— Вече за втори път се срещам с насилието във вашия свят. Първият път беше в „Дома на децата“. Значи, вие не сте успели да премахнете напълно този елемент от вашия живот, принудени сте съзнателно да го допускате?
— Да, както допускаме болестта и смъртта или ако щете, като горчиво лекарство. Кое разумно същество ще се откаже от насилието, например при самозащита?
— Знаете ли, за мен това значително намалява пропастта между нашите светове.
— Но нали главното различие между тях съвсем не е в това, че при вас има много насилие и принуда, а при нас малко. Главното различие е там, че при вас те са облечени в закони, външни и вътрешни, в норми на правото и нравствеността, които господствуват над хората и постоянно тегнат над тях. При нас насилието е или проява на болест, или разумна постъпка на разумно същество. И в двата случая нито от него, нито за него се създават обществени закони и норми, лични или безлични повели.
— Но нали все пак имате установени правила, според които ограничавате свободата на вашите душевно болни или на децата?
— Да, научните правила на медицината и на педагогиката. Но и в тези технически правила не се предвиждат нито всички случаи, когато е необходимо насилие, нито всички начини за прилагането му, нито неговата степен. Това зависи от съвкупността на реалните условия.
— Но тогава е възможен истински произвол от страна на възпитателите или онези, които се грижат за болните?
— Какво значи „произвол“? Ако това означава ненужното, излишното насилие, то е възможно само от страна на болен човек, който подлежи на лечение. Разумният и съзнателен човек, разбира се, не е способен на това.
Отминахме стаите на болните, операционните, стаите с лекарства, квартирите на болногледачите, качихме се на втория етаж и влязохме в голяма красива зала, през чиито прозрачни стени се виждаше езеро, гора и далечни планини. Залата беше украсена с прекрасни статуи и картини, мебелите бяха разкошни и изящни.
— Това е стаята на умиращите — каза Нети.
— Вие пренасяте тук всички умиращи? — попитах аз.
— Да, или те сами идват тук — отговори Нети.
— Нима вашите умиращи могат да се движат сами? — учудих се аз.
— Физически здравите, разбира се, могат.
Разбрах, че става дума за самоубийците.
— Вие предоставяте тази зала за онези, които искат да свършат със себе си?
— Да, както и всички средства за спокойна, безболезнена смърт.
— И това не е забранено?
— Ако съзнанието на пациента е ясно и решението му — твърдо, какви забрани би могло да има? Разбира се, лекарят отначало предлага на болния да се посъветва с него. Някои се съгласяват, други — не.
— И чести ли са самоубийствата при вас?
— Да, особено при старците. Когато жизненото чувство отслабне и се притъпи, мнозина предпочитат да не чакат естествения край.
— Но сигурно ви се е случвало да се сблъскате и с млади самоубийци, пълни със сили и здраве?
— Да, и това се случва, но рядко. В тази болница аз си спомням два такива прецедента, третия успяхме да предотвратим.