Нети великодушно и без преструвки отстъпваше пред необузданите ми пориви… Когато се опомних от радостното си безумие и отново целувах ръцете й с неволни сълзи на благодарност в очите (причина за тази слабост беше, разбира се, преживяната болест), Нети каза с милата си усмивка:
— Имах чувството, че държа в прегръдките си целия ви млад свят. Неговият деспотизъм, неговият егоизъм, отчаяната му жажда за щастие — всичко това го имаше във вашите ласки. Вашата любов прилича на убийствено… аз ви обичам, Лени…
Това беше щастие.
Част III
I. Щастието
Тези месеци… Когато си ги спомня, трепет обхваща тялото ми, мъгла се спуска пред очите ми и всичко наоколо ми се струва нищожно. Нямам думи, за да изразя отминалото щастие.
Новият свят ми стана близък и напълно разбираем. Миналите поражения не ме смущаваха, младостта и вярата се върнаха при мен и аз мислех, че никога няма да си отидат. Имах надежден и силен съюзник, нямаше място за слабост, бъдещето ми принадлежеше.
Мисълта ми рядко се връщаше към миналото, беше заета преди всичко с Нети и нашата любов.
— Защо скривахте от мен своя пол? — запитах аз скоро след онази вечер.
— Отначало това стана от само себе си, случайно. Но после аз поддържах напълно съзнателно вашата заблуда и даже умишлено измених в костюма си всичко, което би могло да ви подскаже истината. Плашеше ме трудността и сложността на вашата задача, боях се да не я усложня още повече, особено когато забелязах несъзнателното ви влечение към мене. Самата аз също не бях напълно наясно със себе си… преди болестта ви.
— Значи, тя оправи нещата… Колко съм благодарен на моите мили халюцинации!
— Да, когато чух, че сте болен, това беше като удар за мен. Ако не бях успяла напълно да ви излекувам, може би щях да умра.
След няколко секунди мълчание тя прибави:
— Знаете ли, сред вашите приятели има още една жена, за която вие не сте подозирали и която също много ви обича… но не като мен…
— Ено! — веднага се досетих аз.
— Да, разбира се, тя също ви заблуждаваше нарочно по мой съвет.
— Ах, колко лъжа и коварство има във вашия свят! — възкликнах аз с шеговит патос.
Минаваха ден след ден и аз радостно овладявах прекрасния нов свят.
II. Раздялата
И все пак този ден настъпи, денят, за който не мога да си спомня без проклятие, денят, когато между мен и Нети застана черната сянка на омразната и неизбежна… раздяла. С обичайното си спокойно и ясно изражение на лицето Нети ми каза, че тези дни трябва да се отправи към Венера с голяма експедиция, подготвяна под ръководството на Мени. Като видя колко съм поразен от това известие, тя добави:
— Няма да бъде за дълго. Ако успеем, в което не се съмнявам, част от експедицията ще се върне много скоро, в това число и аз.
После тя ми обясни същността на въпроса. На Марс запасите от радиираща материя, необходима като двигател в междупланетните връзки и при разлагането и синтеза на всички елементи, са на свършване — само се изразходват, без да се възстановяват. На Венера, която е почти четири пъти по-млада от Марс, са установени със сигурност колосални залежи от радииращи вещества до самата повърхност, които още не са успели самостоятелно да се разложат. Най-богатата на радиева материя руда се намира на един остров, разположен в най-големия океан на Венера и наречен от марсианците „Остров на горещите бури“. Решено било да се започне незабавно разработването й. Преди всичко за целта трябвало да се построят много високи и здрави стени, които да предпазват работниците от гибелното действие на влажния горещ вятър, надминаващ по жестокост бурите в нашите пясъчни пустини. Необходима била експедиция от десет етеронефа и хиляда и петстотин — две хиляди души, една двадесета част от които ще бъдат заети с химически изследвания, а почти всички други ще се включат в строителството. Били привлечени най-големите сили в науката, в това число и най-добрите лекари — климатът, както и убийствените лъчи и еманации на радииращото вещество били опасни за здравето. Според Нети невъзможно било тя да се откаже от участие в експедицията, но се предполагало, че ако работата тръгне добре, три месеца след това един етеронеф ще се отправи обратно с новини и запас от полученото вещество. С този етеронеф би трябвало да се върне и Нети, тоест десет — единадесет месеца след заминаването й.
Не можех да разбера защо Нети трябва да замине. Тя казваше, че работата е много сериозна и не може да се откаже от нея, че тя има голямо значение и за изпълнението на моята задача, тъй като успехът най-после ще даде възможност за по-често и широко общуване със Земята, че всяка грешка в медицинската помощ от самото начало може да провали цялото дело. Всичко това беше убедително. Знаех, че смятат Нети за най-добрия лекар във всички онези случаи, които излизат от рамките на стария медицински опит — и все пак струваше ми се, че това не е всичко. Чувствувах, че тук има нещо недоизказано.