— Искаш да позлорадстваш? — каза тя жлъчно, когато видя, че Алек я гледа. — Бях глупачка. Мислех, че Асмодей е мой баща. Че „Алената ръка“ е мое семейство. Грешах. Винаги съм била сама и ето че ще умра сама. Доволен ли си?
Алек поклати глава.
— Просто се чудех какво ли би било, ако срещнеш някого, който да не те предаде.
— Да не предлагаш да започна да излизам с Магнус? — изсмя се Шинюн подигравателно.
Дори тя, която го бе пленила, готвейки му грозна публична смърт, виждаше истинската му същност. Всеки можеше да я види. Безпокойство се раздвижи в Алек при това напомняне, че несъмнено огромен брой хора искаха да бъдат с Магнус. Не искаше да мисли за това. Може би никога нямаше да му се наложи да мисли за това.
— Опита се да го пронижеш — отвърна той. — Така че очевидно не.
Единственият отговор на Шинюн бе презрителен звук. Алек се опита да не мисли за меча ѝ, спускащ се към сърцето на Магнус.
— Съжалявам, че се опитах да го убия — промълви тя, приковала очи в земята. — Кажи му го.
Алек си спомни Магнус в мига, в който бариерите на пентаграма рухнаха. Беше се обърнал и сякаш природните стихии се бяха обърнали заедно с него. Ръката му бе вдигната, магия се обвиваше около гладката кафява кожа, лъчисто бяла на фона на короната му от черна коса, огън и вятър в светлината на блестящите му очи. Грееше от могъщество, невероятно красив и опасен.
И не бе наранил никой от хората, които го бяха наранили.
Вярвал бе на Шинюн, а тя го беше предала, ала въпреки това щеше да продължи да вярва на хората, знаеше Алек. Самият той се бе доверил на Ейлийн и Хелън, и дори на нюйоркските вампири, и това бе сработило. Може би това бе единственият истински шанс — да рискуваш, като се довериш.
Не искаше на Шинюн да ѝ се размине. Справедливо бе да я накажат за престъпленията ѝ, но Алек знаеше, че ако попадне в ръцете на Клейва, наказанието ѝ ще бъде смърт.
Така да бъде — каза си. — Законът е суров, но е Закон.
Баща му открай време му повтаряше да бъде предпазлив, да не допуска грешки, да не прави нищо на своя глава, да се подчинява на духа и буквата на Закона. Помисли си за Хелън и как се бе опитвала да бъде съвършеният ловец на сенки заради семейството си. Алек, давайки си неловко сметка, че е различен, че неминуемо ще разочарова баща си, винаги се бе опитвал да спазва правилата.
Магнус можеше да срази Шинюн, когато развали пентаграма или в който и да било момент оттогава насам. Вместо това той очевидно и отчаяно бе искал да я пожали. Когато имаше избор, онзи Магнус, когото Алек познаваше, винаги избираше да прояви доброта.
Алек се наведе и разряза въжетата на Шинюн със серафимската си кама, ангелската ѝ мощ беше достатъчна, за да се справи дори с магическите окови.
— Какво правиш? — ахна Шинюн.
Алек и сам не беше сигурен.
— Върви — каза рязко. Когато Шинюн не помръдна, взирайки се в него, той повтори; — Върви. Или предпочиташ да останеш и да се предадеш на милостта на Клейва?
Шинюн се изправи, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. В очите ѝ гореше горчива болка.
— Мислиш си, че познаваш Магнус Бейн. Само че нямаш представа колко дълбоки и черни са тайните, които пази от теб. Има толкова много неща, които не ти е казал.
— Не искам да знам — заяви Алек.
Усмивката на Шинюн беше разкривена.
— Един ден ще узнаеш.
Алек се обърна рязко към нея с внезапна ярост. Шинюн преглътна мъчително и побягна толкова бързо, колкото можеше в дима.
Римските ловци на сенки вече бяха в земите на вилата. Може би щяха да я заловят, но Алек ѝ беше дал най-добрия шанс, който можеше. Никой не би могъл да обвини Магнус, Ейлийн или Хелън. Беше го направил сам.
Вгледа се в завихрения прах и светлините, които обливаха небето в тъмнолилаво и яркочервено. Един ден отново щеше да следва правилата. Когато правилата се променяха.
Сепна се, когато две фигури изникнаха от дима, напрегнат и готов да отговори на порой от въпроси от италианските ловци на сенки, но се оказаха само Ейлийн и Хелън. Магнус идваше на известно разстояние след тях. Ейлийн беше най-отпред и зяпна, когато видя Алек да стои сам сред руините, със срязаните въжета в краката.
— В името на Ангела — ахна тя. — Шинюн е избягала?
— Е — каза Алек, — няма я.
Ейлийн затвори уста. Изглеждаше така, сякаш бе отхапала лимон.
— Няма я? — повтори Хелън. — Какво ще кажем на останалите ловци на сенки? „Бяхме пленили опасна престъпница, но я оставихме да ни се изплъзне между пръстите, съжаляваме!“
Казано така, действително не звучеше добре.