Магнус поклати глава.
— Грижи се за себе си, Теса — каза ѝ, вместо да обещае, че ще последва съвета ѝ.
Теса не го притисна.
— Ти също, приятелю. Пожелавам и на двама ви най-доброто.
Илюзията за Теса се стопи, кестенявата ѝ коса се изпари като облак във въздуха. След миг Магнус се надигна, за да се преоблече и да се срещне с Алек в Римския институт, та двамата най-сетне да продължат ваканцията си.
Портал се отвори, раздирайки въздуха на най-долното от стъпалата пред Института. Магнус стоеше на върха на тези стъпала. Вече беше прегърнал всички, включително и две италиански нефилимски момичета, които изглеждаха доста сепнати, че ги прегръщат, и трябваше да се представят, докато бяха в ръцете му, но ентусиазирано отвърнаха на прегръдката. Казваха се Мануела и Росела. На Магнус му се сториха симпатични.
Алек не прегърна никого, освен Ейлийн, ала ръцете му се обвиха силно около нея. Магнус погледна главата на Алек, наведена към тази на Ейлийн, и размени поглед и усмивка с Хелън.
— Надявам се, че следващата спирка във ваканцията ви ще е великолепна — каза Хелън.
— Ще бъде. Надявам се следващото място в годината ти за пътуване да е страхотно.
— Работата е там — каза Хелън, — че съм малко уморена от пътуване. Щастлива съм, където съм.
Ейлийн се приближи до нея.
— Пътуване? — повтори тя. — Мислех си, ако искаш компания за посещението си в Пражкия институт, че бих могла да дойда с теб. Не правя нищо, освен да се бия със силите на злото. А това бихме могли да го правим заедно.
Хелън се усмихна.
— Струва ми се, че ще измислим нещо.
Алек избегна опита на Леон Верлак за прегръдка, оставяйки го да му изпрати въздушна целувка по двете бузи, след което се присъедини към Магнус на върха на стъпалата.
— Готов ли си да се върнем към нашата ваканция? — попита Магнус и му протегна ръка.
— Нямам търпение — отвърна Алек и я улови.
Заедно, следвани от багажа си, двамата пристъпиха в Портала. Оставиха Римския институт зад гърба си и се озоваха в дневната на бруклинския апартамент на Магнус.
Магнус вдигна ръка и бавно описа кръг. Всички завеси се дръпнаха, всички прозорци се отвориха. Слънчева светлина заля дъските на пода и пъстрите черги, оплетени с алено и жълто, и синьо, огря заклинателните книги с подвързии от телешка кожа и златни букви на кориците и новата кафемашина, която Магнус беше купил, защото Алек не одобряваше той да краде кафе, като го призовава от местните кафенета.
Председателя Мяу се приближи до Магнус, извил глава в моментно колебание, преди да опише няколко осморки между краката му. След това се покатери по тялото му като опитен планинар, скачайки в ръцете му и издрапвайки нагоре, за да се свие на рамото му. Замърка до ухото му, близна го по бузата с език като шкурка и приключил с нужния поздрав, скочи на земята, без да го погледне повече.
— Аз също те обичам. Председателю Мяу — извика Магнус след него.
Алек се протегна с изпънати към небето ръце, полюшвайки се насам-натам, преди да рухне върху двуместното кресло. Изу си обувките и се отпусна във възглавниците.
— Толкова е хубаво отново да сме в Ню Йорк. Имам нужда от почивка след ваканцията.
Протегна ръка на Магнус и той се покатери в креслото до него. Усети как пръстите на Алек се заровиха в косата му.
— Никакви забележителности, които на всяка цена трябва да видим. Никакви сложни планове за вечеря, включващи въздухоплавателни балони, и определено никакви култове и магьосници убийци — прошепна той в ухото на Алек. — Просто у дома.
— Хубаво е да се приберем у дома. Липсваше ми гледката от този прозорец.
— Да — каза Магнус с почуда.
Имало бе толкова много прозорци и толкова много градове. Никога не му беше хрумвало, че може да му липсва гледката от някой от тях.
— Изи също ми липсваше.
Магнус си помисли за суровата сестра на Алек, която той бранеше дори повече от собствения си живот.
— Да.
— И Джейс.
— Ха.
Магнус се усмихна до бузата на Алек, знаейки, че той може да усети усмивката му, дори да не можеше да я види. Никога преди не му беше липсвала гледка, но бе хубаво да му липсва тази. Странно бе да гледа към червеникавокафявите камъни и синьото небе, към извивката на Бруклинския мост и искрящите кули на Манхатън и да си мисли за завръщане, за място, пълно със семейство и приятели.
— Мисля, че все още никой не ни очаква — каза Алек.
— Не е нужно да им обясняваме защо сме се върнали по-рано. Аз никога не обяснявам. Отнема по-малко време и ми придава загадъчно излъчване.
— Не, исках да кажа… — Алек преглътна. — Те ми липсват, но не бих отказал още малко време насаме с теб. Не е нужно да им казваме, че сме се прибрали.