Магьосникът дори не погледна да види какво бе станало с върколака. Беше нисък мъж с брада, змийски очи и кожа на бели люспи. Погледът му се плъзна по множеството, докато се качваше на дансинга.
— Малкълм Фейд. — С буреносно изражение той насочи пръст към върховния магьосник на Лос Анджелис. Струя светла пара изскочи от върха му. — Ти ми открадна партито и имението.
— Здравей, Барнабас — каза Малкълм. — Имение ли си изгубил? Колко тъжно. Надявам се да го намериш.
— Купих това имение преди една седмица! В мига, в който беше обявено за продан! — изрева Барнабас. — В момента стоим насред имението, което ти открадна от мен!
— Ура! Значи си го намерил — отвърна Малкълм.
Алек смушка Магнус.
— Кой е това?
Магнус се приведе напред.
— Барнабас Хейл. Той държи Пазара на сенките в Лос Анджелис. Вярвам, че е бил кандидат за поста върховен магьосник на Лос Анджелис, преди Малкълм да го получи. Между двамата съществува известно съперничество.
— О — каза Алек. — Страхотно.
Барнабас размаха заплашително пръст през стаята.
— Аз щях да отпразнувам забележителната ни долноземска победа! Купих това място за моя Купон на Барнабас. Можех да го нарека Барнапарти. Все още не бях решил! Сега никога няма да научим.
— Някой определено добре се е почерпил тази вечер — измърмори Магнус. — Барнапарти? Сериозно?
Тирадата на Барнабас не беше свършила.
— Ти се спускаш като крадеца, какъвто си, и ми заграбваш лаврите така, както открадна и полагащата ми се по право позиция на върховен магьосник на Лос Анджелис. Е, това парти се отменя! Накара ме да изглеждам като глупак.
Ръката на Барнабас започна да съска и да пуши. Множеството се дръпна назад, отваряйки им повече място в средата на дансинга.
Все повече и повече хора се събираха зад Алек.
— Определено не се нуждаеш от моята помощ за това, Барнабас — отбеляза Малкълм. Ръцете му започнаха да сияят и до върховете на пръстите му се появиха две чаши с шампанско. Той отпи от едната и накара другата да се зарее до Барнабас. — Отпусни се. Наслаждавай се на партито.
— Ето какво мисля за партито ти.
Барнабас завъртя ръка и чашата полетя обратно към Малкълм, изливайки се върху лавандуловия му жакет.
През множеството премина ахване, но Малкълм дори не трепна. Сведе поглед към съсипания си тоалет, извади носна кърпичка и се залови да попие лицето си.
В очите му имаше трескав блясък, сякаш се забавляваше. Някога, знаеше Магнус, Малкълм беше искал спокоен, тих живот. Това беше много отдавна.
— Направих ти услуга — заяви той. — Всички знаем, че уменията ти в организирането на партита не струват. Спестих ти срама на това да дадеш тържество и никой да не дойде.
— Как смееш?
Изглеждаше така, сякаш от главата на Барнабас се вдига пара. Той коленичи и удари с длан по пода, изпращайки бяла ивица от остър лед към Малкълм.
Алек пристъпи напред, сякаш за да се намеси, но Магнус го стисна силно за лакътя и поклати глава.
Малкълм махна небрежно с ръка и ледът се превърна със съскане в пара. А после съзвездието Орион скочи от тавана на балната зала и застана до него. Останалите съзвездия, приемайки смътно човешки очертания, също се спуснаха от тавана, за да се включат в битката на страната на Малкълм. Той посочи лениво към Барнабас и Орион нададе рев и се нахвърли върху ниския магьосник, размахал музикалния си инструмент като сопа. Барнабас го замрази, преди да беше стигнал до него, а после го пръсна на късчета в облак от звездна светлина.
— Това беше първото ми виолончело! — сопна се Малкълм. — Знаеш ли колко е трудно да бъдат заместени?
Съзвездията около него, с прозрачни тела от стотици блещукащи точици звезден прах и вени от светлина, се нахвърлиха върху Барнабас. Бяха прекосили половината разстояние, когато гигантският полилей се събуди за живот и започна да използва множеството си ръце като октопод, сграбчвайки всички съзвездия, които успя да достигне. Мраморният под до Малкълм се напука, метални тръби се показаха от праха и запълзяха към него. Преди да успеят да стигнат до него, таванът изригна.
Повечето от множеството побягнаха през отворените сводове в нощта навън, ужасени. Други, дали по-храбри, или по-глупави, останаха като вкаменени на местата си, неспособни да извърнат очи. Двамата магьосници се замеряха с лед, огън, светкавици и зелени кълба слуз. Имението стенеше, прозорци се пръскаха, ледени мълнии пробиваха дупки в стените, огнени струи бликаха по пода.
Една ледена мълния се удари в стената на няколко крачки от там, посипвайки групичка нимфи с градушка от останки. Алек се хвърли към тях и като грабна парче от пиано, го вдигна над главите им като щит.