— Най-сетне — промърмори. — Някой, който си струва да задържиш.
— А сега може ли да се махнем от рушащата се сграда? — сопна се Магнус, макар че тайничко беше доволен.
Катарина и Хаясинт се отправиха към вратата, вземайки със себе си няколко раздърпани и ранени долноземци. Вампирите, Жулиет, жената върколак от влака, и много други останаха около Алек.
Той се огледа наоколо.
— Стълбището към горния етаж рухна. Там има затрупани хора.
Магнус изруга, а после кимна. Протегна се и потропа с два пръста по полупразния колчан на рамото на Алек. Проблесна бледа синя светлина и колчанът се напълни.
— Аз ще тръгна след Барнабас и Малкълм и ще се опитам да ги задържа — каза Магнус. — Ти направи онова, което умееш най-добре, и изведи всички на безопасно място.
Той махна с ръце и металните лиани, които допреди малко бяха тръбите на палацото, се изпънаха и образуваха мост над бурната река, водещ навън, където бяха изчезнали двамата магьосници. Магнус погледна назад към Алек, който беше отишъл да разтърве сбилите се върколаци и пиксита. След това се обърна напред, хвърли се към дима и искрите и изчезна.
Глава 15
Мори Шу
Със сграда, рушаща се около тях, някои от върколаците се бяха паникьосали. Алек го намираше за разбираемо, но неприятно. Когато върколаците се паникьосат, обикновено хвърчеше перушина. Също така кръв, зъби и черва.
Трима върколаци се приближаваха с ръмжене към групичка ужасени пиксита, които се притискаха едно в друго. Алек изтича и застана между тях, докато хоросанова прах се сипеше като дъжд навсякъде, заслепяваше ги и ги давеше. Алек едва успя да избегне замахване на лапа с остри нокти и се хвърли настрани, когато един от върколаците връхлетя отгоре му.
А после и останалите стигнаха до него и той трябваше да положи огромно усилие, за да не бъде изкормен. Мускулната памет и годините на тренировка си казаха думата, докато танцуваше между замахванията, които се сипеха от всички страни.
Пет дълги нокътя едва не му издраха лицето, а после върхът на друг го поряза през ръката. Остри зъби се докопаха до рамото му и тъкмо се канеха да се впият в плътта му, когато той сграбчи шепа козина и с едно движение запрати върколака назад, така че той се приземи по гръб и се хързулна по пода, докато не се блъсна в купчина отломки.
Последният върколак се препъна в крака на Рафаел Сантяго. Алек побърза да го удари по тила с дръжката на серафимската си кама и върколакът не се надигна повече.
— Стана случайно — заяви Рафаел, с Лили и Елиът зад себе си. — Изпречи ми се на пътя, докато се опитвах да се махна.
— Окей — отвърна Алек запъхтяно, докато бършеше прах и пот от очите си.
Бат, диджеят, се насочи към тях със залитане и Алек завъртя серафимската си кама, така че отново стискаше дръжката ѝ.
— Някой изпусна парче от покрива върху мен — каза Бат, примигвайки по начин, от който повече приличаше на бухал, отколкото на вълк. — Колко невъзпитано.
Алек си даде сметка, че Бат бе не толкова обзет от необуздан, убийствен бяс, колко имаше слабо сътресение на мозъка.
— Полека — каза, когато Бат се свлече до гърдите му.
Огледа се наоколо за най-достойния за доверие човек, някой, който да бъде от неговия отбор. Реши да рискува и пусна Бат в ръцете на Лили.
— Ще го наглеждаш ли вместо мен? — помоли я. — Погрижи се да излезе навън невредим.
— Незабавно пусни този върколак, Лили — заповяда Рафаел.
— Наистина боли да те чуя да го казваш — измърмори Бат и затвори очи.
Лили погледна замислено главата на Бат, отпусната върху лавандуловите ѝ гърди.
— Не искам да го пусна — заяви. — Ловецът на сенки даде този диджей на мен.
Бат отвори едно око.
— Обичаш ли музика?
— Да — отвърна Лили. — Обичам джаз.
— Страхотно — каза Бат.
Рафаел разпери ръце.
— Това е нелепо! Е, добре — сопна се. — Добре. Нека просто се изнесем от рушащото се имение, става ли? Може ли всички да се съгласим на този забавен, несамоубийствен ход?
Алек поведе групичката си към най-близкия изход, събирайки по пътя изостанали феи с прекършени крила и неколцина замаяни или пияни магьосници. Увери се, че са навън, заливайки улиците на Венеция в ярка вълна, от която каналите изглеждаха неподвижни, преди да се обърне към вампирите. Лили беше поверила Бат на Катарина и те всички го гледаха очаквателно.
— Ще ме повдигнете ли да се кача на втория етаж?
— Нищо такова няма да направя — отвърна Рафаел ледено.
— Разбира се, всеки приятел на Магнус… — започна Елиът, а после, срещайки яростния поглед на Рафаел, добави: — е някой, когото не харесваме, определено, нито дори съвсем малко, изобщо.