— Като стана дума за Бейн. Не го наранявай — рязко каза Рафаел.
Алек се поколеба.
— Не — отвърна с по-мек глас. — Никога не бих…
Рафаел вдигна властно ръка.
— Не ставай гнусен, ако обичаш. Не ме е грижа дали ще нараниш скъпоценните му чувства. Захвърли го като непотребен парцал. Ще ми се да го направиш. Исках да кажа просто: не го убивай.
— Няма да го убия — отвърна Алек ужасен.
Кръвта му се вледени при тази мисъл и още повече, когато наведе поглед към лицето на Рафаел. Говореше сериозно.
— Сигурен ли си, ловецо на сенки?
Изрече го по същия начин, по който го бяха правили долноземците на Пазара на сенките, само че звучеше различно, когато ставаше дума да защити някой, за когото Алек на драго сърце би дал живота си, за да го предпази от зло.
Това го накара да се почуди дали, когато го гледаха, обитателите на Пазара на сенките не виждаха заплаха за някой, на когото те държаха.
— Престани, Рафаел — намеси се Лили и хвърли на Алек кратък, учудващо съчувствен поглед. — Хлапето очевидно е влюбено.
— Ъгх — каза Рафаел. — Отвратителна работа. Да се махаме от тук.
Елиът нададе възторжен вик.
— Може ли да отидем на афтър партито?
— Не — отвърна Рафаел с отвращение.
Остави Алек и се отдалечи, без да поглежда назад. След един бърз последен поглед, Лили, а после и Елиът се обърнаха, за да го последват.
Алек остана на улицата в продължение на още един миг, а после се върна при Магнус, който се беше отказал да търси улики и говореше по телефона, уреждайки тялото на Мори Шу да бъде прибрано без много шум. Алек се приближи предпазливо. Наметалото на Магнус висеше от рамене, които бяха малко по-прегърбени от обикновено. Лицето му под изобилието от опръскана с брокат черна коса беше мъничко уморено.
Алек не знаеше какво да каже.
— Откъде познаваш Рафаел? Двамата като че ли се познавате доста добре.
— Веднъж му помогнах малко, предполагам — отвърна Магнус. — Не беше нищо особено.
Магнус беше дошъл и беше излекувал Алек на втория път след като се бяха запознали. Алек помнеше как бе излязъл от делириума и агонията и бе видял необикновените му ярки очи, усетил бе внимателните му, нежни ръце. Боли, беше прошепнал. Знам — отвърнал бе Магнус. — Ще ти помогна с това.
И повярвал му, Алек бе оставил болката да се отцеди.
Споменът бе останал с него, докато той не го последва до прага на Магнус. Магнус не мислеше за него по този начин, но беше мил. Беше толкова мил, че бе в състояние да подцени изцеляването или оказаната помощ като „нищо особено“.
Каквото и да бе направил за Рафаел, вампирът очевидно не смяташе, че е било нищо.
Животът на Магнус беше пълен с необикновени случки и още по-необикновени хора. Алек все още не знаеше много за него, но можеше да научи, а в едно беше сигурен. Сестра му беше казала, че едно пътуване е начин наистина да опознаеш някого, и сега Алек беше напълно сигурен, че в яркия хаос на дългия си необикновен живот Магнус неизменно беше останал добър.
Докато той беше разговарял с Рафаел, две еднакви браунита бяха пристигнали в нещо, което приличаше на огромен зелен пъпеш, покачен върху разхлопани колела. Това, предположи Алек, трябва да беше някаква елфическа линейка, за да отнесе тялото на Мори Шу. Шинюн им даде някакви пари, размени няколко думи на италиански с тях, след което дойде, за да се присъедини към Магнус и Алек. Загледа се в останките от палацото, привличайки и вниманието на Алек натам.
— Ако някога изобщо е имало каменна коза — заяви, — тя е погребана под няколко тона отломки.
— Най-добре да вървим. — Магнус звучеше непривично уморен. — Предполагам, че приключихме тук.
— Почакайте — каза Алек. — Камарата. Така и не я открихме. А според мен не може да е била в онази част от палацото, която беше разрушена.
— С други думи — бавно каза Шинюн, — частта, която се намира над земята. В противен случай щяхме да я виждаме на парчета пред нас.
— Отвън, зад постройката, има стълби — каза Магнус. — Предполагам, че водят в подземието на палацото. Но може би след това отиват и по-далече.
Алек погледна към канала наблизо.
— Колко надалече можеш да строиш под земята тук? Няма ли да се намираш под водата?
— Без магия? Не особено далече — отвърна Магнус. — С магия? — Той сви рамене и по лицето му отново плъзна усмивка. — Кой иска да отидем да разгледаме зловеща тъмница?
Последва дълга пауза, а после Шинюн вдигна бавно ръка.
— Аз също — заяви Алек.
Глава 16
„Червените магически свитъци“