Паметта на Магнус не го беше излъгала. Каменно стълбище се спускаше в мрака в уличката зад разрушеното палацо. Когато стигнаха до тежката дървена врата в подножието на стълбите, Алек запали рунически камък. Шинюн накара лъч светлина да грейне от върха на показалеца ѝ и го насочи наоколо като фенер.
От другата страна на вратата (която Алек отвори с помощта на руна) не откриха нищо по-вълнуващо от влажни пръстени стени, между които имаше празни бъчви и прастари парцали. Свиха зад един ъгъл, после още един и още един, докато най-сетне се натъкнаха на много по-хубава врата, гладка и излъскана, върху която беше гравиран крилат лъв.
Когато прекрачиха прага, Магнус и Шинюн нададоха възбудени възклицания, но Алек въздъхна разочаровано.
— Бях тук. Спомням си тази статуйка на Бакхус.
Магнус я погледна.
— Като за бог на виното и веселието — заяви, — открай време смятам, че Бакхус е облечен прекалено простичко в статуите си.
Шинюн опипваше стените на помещението, търсейки някой таен панел или лост. Магнус беше привлечен от статуята върху постамента.
— Винаги съм си мислел — продължи бавно, — че ако зависеше от мен, щяха да обличат статуите на богове малко по-… забавно.
При тези думи протегна ръка и докосна статуйката на Бакхус. Сини искри изскочиха от пръстите му и в миг диплите на тогата му придобиха цвят и плътност. Магията му преся простичкия бял камък така, сякаш мраморът беше прах, който падна, разкривайки по-ярката, богато украсена статуя отдолу.
Със стържещ звук една част от стената до статуята се отвори и от другата ѝ страна зейна тясно стълбище.
— Колоритно решение — отбеляза Шинюн. — Браво на теб.
Звучеше развеселена.
Алек обаче се взираше в Магнус с особен, замислен поглед.
Магнус пое надолу по стъпалата, следван плътно от Алек. На Магнус почти му се искаше да го няма. Не можеше да надвие ужаса си от онова, което може би щяха да намерят, и това какво ще си помисли Алек за него, когато това стане. Статуята на Бакхус беше шега… шега, която вече изобщо не му се струваше смешна.
Стълбището ги отведе до дълъг каменен коридор, чийто край беше потънал в мрак.
— Как така всичко това не е под вода? — попита Алек. — Нали сме във Венеция.
— Някой от магьосниците на култа трябва да е направил заклинание, за да попречи на водата да влиза вътре — каза Магнус. — Като Мори Шу например.
Или пък аз, не добави на глас.
В края си коридорът се разширяваше в просторно помещение с висок таван, построено за съхраняване на храна. Алек размаха магическата си светлина наоколо, разкривайки множество незапалени свещи из цялата стая.
— Е, това е достатъчно лесно.
Магнус щракна с пръсти и всички свещи лумнаха, обливайки стаята с ярка топла светлина.
Мястото очевидно някога бе представлявало изба. В далечния край имаше калпав, разнебитен олтар — такъв, какъвто пещерни хора биха издигнали, за да почитат бог на огъня. От двете страни на голям каменен блок, издялан в съвършен куб и поставен върху висока платформа, имаше по една дървена колона.
Маса до лявата стена, която приличаше на евтина пластмасова градинска мебел, бе отрупана с тамян, молитвени броеници и невзрачни на вид дреболии, каквито би могъл да си купиш от някое студио за йога.
— Господи, култът ми е толкова просташки — простена Магнус. — Дълбоко се срамувам. Отричам се от последователите си, защото са зли и защото нямат никакъв стил.
— Но това не е твоят култ — каза Алек разсеяно. Приближи се до масата и прокара пръст по повърхността ѝ. — Покрита е с прах. Това място не е използвано от доста време.
— Шегувам се. Придавам си храбър вид.
Магнус хвърли поглед към празния ъгъл на стаята, където коренът на едно дърво си беше пробил път между два камъка. Приближи се и го дръпна. Нищо не се случи. Направи разкриваща магия на ъгъла. Все така нищо.
— Трябва да има още — каза Шинюн. — Къде са следите от извършването на ужасни ритуали? Къде е кръвта по стените?
Алек вдигна малка статуетка и поклати глава.
— Има етикет на производителя. Някой я е купил от магазин за сувенири. Ако това нещо е магическо, аз съм ангелът Разиел.
— Ловците на сенки определено не биха одобрили да излизам с ангела Разиел.
— Но биха били принудени да се отнасят добре с теб — каза Алек, размахвайки статуетката, — ако не искат да ги покося.
— Никога ли не можете да бъдете сериозни? — обади се Шинюн. Отправи се решително към импровизирания олтар, но се препъна и се пльосна на пода. Последва мълчание, в което никой не се разсмя. Магнус и Алек стояха, ококорили очи. След един дълъг миг Шинюн се обади рязко от земята: — Е, някой ще погледне ли поне в какво се спънах?