Алек вдигна очи с малка усмивка, която Магнус не можа да разбере съвсем.
— Мисля, че ти си написал това.
Магнус потръпна. Действително звучеше като него. Като най-лошото му Аз, лекомислено и безразсъдно, изпълнено с презрение и чувство за превъзходство. Не помнеше да го е писал. Но почти сигурно го беше направил. Почти сигурно именно той беше Великата отрова. Почти сигурно именно той беше отговорен за „Алената ръка“.
— Това е глупаво — отбеляза Шинюн с отвращение.
— Магнус, не си ли облекчен, че е просто шега? — попита Алек и Магнус осъзна, че усмивката беше от облекчение. — Защо някой би си помислил, че спомените ти за това трябва да бъдат отнети? Това не е сериозно.
Почти му се искаше да се сопне на Алек, макар да знаеше, че е ядосан на себе си. Не виждаш ли какво означава? „Алената ръка“ може и да бе започнала като шега, но се бе превърнала в нещо убийствено сериозно. Хора бяха умрели заради неговата шега.
Магнус беше отговорен не просто за съществуването на култа. Съсипаният живот на Шинюн, приклекнала на камъка пред него, бе доказателство от плът и кръв за стореното от него. Беше казал на последователите си да търсят децата на демони. Беше им заповядал да ги въведат в този култ. Каквито и злини да бе причинил култът, каквото и да бе понесла Шинюн, то беше дело на Магнус.
Много скоро Алек също щеше да го осъзнае. Магнус се прокашля и се опита да придаде лековато звучене на гласа си.
— Е, добрата новина е — заяви, пренебрегвайки въпроса на Алек, — че „всички пътища водят към Рим“. Така че поне знаем къде трябва да отидем сега.
Зората скоро щеше да се сипне над Венеция, огрявайки вода и небе. Градът вече се събуждаше за живот. Магнус виждаше как се отварят магазините, усещаше мириса на прясно опечен хляб и наденички, както и дъха на соления въздух.
Утрото и преобразяваното, което идваше с него, все още не бяха тук. Зората бе само перлена ивица над индиговите води. Сградите и мостовете бяха тъмна лавандула и сребро на слабата, бавно разливаща се светлина. Магнус, Алек, Шинюн и Малкълм, когото бяха намерили да спи, сгушен върху порутените стъпала пред палацото, и бяха взели със себе си, се покатериха в една празна гондола. Магнус я насочи към хотела им и от магията му по повърхността на водата се разпиляха ярки сини искри.
Дрехите му от партито бяха посивели от прах и смачкани, точно както се чувстваше и той. Бяха прекосили мълчаливо безкрайните коридори, врати и стълби, докато не излязоха навън тъкмо когато звездите започваха да угасват, а небето над каналите да изсветлява. Не говореха, а Магнус все така избягваше погледа на Алек. Той беше видимо изтощен. Беше зарязал изпокъсаното си сако някъде в руините на палацото и сега беше по риза, лицето му беше изцапано с пръст и прахоляк. Беше прекарал по-голямата част от нощта в тичане, битки и претърсване, опитвайки се да поправи грешките на Магнус, хвърляйки се към хора и закриляйки ги със собственото си тяло, докато заклинанията на магьосници рушаха мястото около тях.
Сега се беше излегнал на дъното на лодката, опрял гръб о гърдите на Магнус. Магнус усещаше, че цялото му тяло бе отпуснато от умора.
— Съжалявам, че си прекара ужасно на онова отвратително парти — прошепна тихо в ухото му.
— Не си прекарах ужасно — прошепна Алек в отговор, гласът му беше хриплив от умора и тревога. — Нали бях с теб.
Магнус усети как главата му се отпуска тежко до гърдите му.
— Жалко, че партито свърши толкова скоро — подхвърли Малкълм.
— Почти е време за закуска, Малкълм. Освен това сградата рухна. Кой иска закуска?
— Най-важното ядене за деня — промърмори Алек, полузаспал.
Нямаше отговор, дори от Малкълм, който очевидно беше потънал в мисли за злочестините си.
— Барнабас Хейл… просто не е за вярване — заяви той. — Толкова е груб. Радвам се, че ще се пръждоса в друг град. Май беше Флоренция? Или пък…
— Рим — мрачно каза Шинюн.
— А, да. — Малкълм грейна. — Може би Рим.
Възцари се ужасно мълчание, нарушено от Малкълм, който запя, тихо и фалшиво, за изгубена любов край морето. Нямаше значение — мислите на Магнус бяха далече.
Барнабас Хейл отиваше в Рим.
Всички пътища на „Алената ръка“ водеха към Рим.
„Алената ръка“ и нейният лидер, който стоварваше вината за настоящите действия на култа върху Магнус, почти сигурно бяха в Рим.
Магнус познаваше Барнабас Хейл много отдавна и открай време не го харесваше. Появата му във Венеция беше неприятна изненада. Само че имаше голяма разлика между този тип е доста неприятен и този тип избива феи и призова Велики демони, и се опита да ме убие с помощта на майка на люпило демони раум.