Алек се засмя и намушка елфическата си салата капрезе на вилицата. Отново онези нефилимски рефлекси, забеляза Магнус.
С мунданските си възлюбени винаги бе внимавал да сведе до минимум съприкосновението им със света на долноземците. За собствената им безопасност и душевно равновесие. Открай време предполагаше, че ловците на сенки също биха искали да сведат до минимум общуването си с долноземците. Нефилимите се държаха настрани, заявявайки, че не са мундани, но не принадлежат и към света на долноземците… Те бяха нещо различно, отделно и може би дори мъничко по-добро. На Алек обаче като че ли му беше приятно да е тук, не изглеждаше стреснат от нищо в Париж, нито в света на Магнус. Може би и той бе толкова щастлив, колкото беше и Магнус, просто да бъдат заедно.
Магнус го улови под ръка, докато излизаха от ресторанта, усещайки твърдите мускули на ръката му до своята. Алек щеше да е готов да се хвърли в битка само за миг, но точно в този момент се бе отпуснал. Магнус се облегна на него.
Тръгнаха по кея „Валми“ и бяха блъснати от силен насрещен вятър. Алек си сложи качулката, закопча якето си и придърпа Магнус по-близо. Магнус го поведе покрай канала „Сен Мартен“, следвайки водата, когато тя направи остър завой. По брега се разхождаха двойки, малки групички хора си бъбреха, разположили се върху одеяла за пикник досами водата. Морски елф с шапка се беше присъединил към една от групичките излетници. Магнус и Алек минаха под желязно мостче, боядисано в синьо. От другата страна на канала звуците на цигулка, съпроводена от барабан, изпълваха въздуха. Парижките мундани можеха да чуят простосмъртния барабанист, но само хора като Магнус и Алек бяха в състояние да видят и чуят елфическата цигуларка, която се въртеше около него, с цветя в косата, които искряха като скъпоценни камъни.
Магнус отведе Алек от оживения канал и пое по една по тиха уличка. Луната оцветяваше редицата ниски, сбутани една до друга сиви къщи с бледо сияние, което се пръсваше в калейдоскоп от сребро между полюшващите се дървета. Свърваха, където им хрумне, оставяйки случайността да ги води. Магнус усещаше как кръвта тупти във вените му. Чувстваше се жив, буден. Надяваше се, че Алек е също толкова наелектризиран, колкото и той.
Хладен въздух го докосна по врата, карайки го да настръхне. За миг Магнус почувства нещо странно. Някакъв сърбеж, натрапчиво усещане, присъствие. Спря и погледна натам, откъдето бяха дошли.
Покрай тях минаваха хора. Все още го усещаше; очи, които гледаха, уши, които слушаха, или пък реещи се във въздуха мисли, съсредоточени върху него.
— Нещо не е наред ли? — попита Алек.
Магнус осъзна, че се беше отдръпнал от него, готов да посрещне заплахата сам. Отърси се от безпокойството си.
— Какво може да не е наред? — отвърна. — Нали съм с теб.
Посегна към Алек и преплете пръсти в неговите; загрубялата му длан се притисна в неговата. Алек се държеше по-свободно нощем, отколкото денем. Навярно се чувстваше по-удобно, скрит от очите дори на онези, надарени със Зрението. А може би всички ловци на сенки се чувстваха по-добре в сенките.
Спряха досами входа на парка „Бют-Шомон“. Светлините на града придаваха меко кафеникаво сияние на хоризонта, там, където той се сливаше с чернотата на нощното небе, нарушавана само от луната. Магнус посочи бледа групичка звезди, които блещукаха вдясно от него.
— Това е Воловар, който пази Мечката, а до него са Северната корона и Херкулес.
— Защо се предполага, че е романтично да си посочвате съзвездията? — попита Алек, но се усмихваше. — Погледни, ето там е… Дейв… Ловецът… а онази там е… Жабата… Хеликоптерът. Съжалявам, изобщо не познавам съзвездията.
— Романтично е, защото така споделяте знание за света — отвърна Магнус. — Онзи, който познава звездите, учи този, който не ги познава. Това е романтично.
— Не мисля, че има нещо, на което бих могъл да те науча — каза Алек.
Все още се усмихваше, но Магнус усети как го жегва болка.
— Разбира се, че има. Какво е това върху опакото на дланта ти?
Алек вдигна ръка и я погледна така, сякаш беше нещо ново за него.
— Руна. Виждал си ги и преди.
— Знам идеята в основни линии. Рисувате руни върху кожата си и черпите сили от тях — каза Магнус. — Не съм съвсем наясно с подробностите. Разкажи ми. Знакът върху ръката ти е първият, който получаваш, нали?
— Да — отвърна Алек бавно. — Руната с окото. Обикновено първо нея слагат на нефилимските деца, руната, която потвърждава, че изобщо са в състояние да носят руни. Тя ти позволява да виждаш през магически прах. Което винаги е полезно.
Магнус погледна тъмната извивка на око върху бледата кожа на Алек. Магическият прах защитаваше долноземците. Ловците на сенки трябваше да бъдат в състояние да виждат през него, защото долноземците можеха да представляват заплаха.