— А, да — каза Изабел. — Всъщност именно затова се обадих. Изпратих предпазливо съобщение на Ейлийн Пенхалоу, но точно сега тя не е в Идрис и не може да помогне. Така че не успях да изровя кой знае какво, но все пак се поразтърсих из архивите на Института. Нямаме кой знае колко материали за култовете. В Ню Йорк те са доста малобройни. Вероятно заради цените на недвижимите имоти. Така или иначе, успях да се добера до копие на един ръкопис, който може би ще ти е от полза. Снимах някои от страниците и ще ти ги пратя на имейла.
— Благодаря, Изи.
Изабел се поколеба.
— На заглавната страница имаше рисунка на някой, който ми се стори ужасно познат.
— Така ли?
— Алек!
— Ти казваш ли ми всичките си тайни, Изабел?
Тя замълча за миг.
— Не — отвърна с по-мек глас. — Сега обаче ще ти кажа една. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Саймън може би ми е любимият.
Алек погледна над живите плетове, които грееха, яркозелени, в хладната италианска вечер, и белите мраморни статуи към Магнус, който заемаше различни пози, имитирайки скулптурите. Шинюн не бе в състояние да се усмихне, но според Алек със сигурност ѝ се искаше да го направи. Невъзможно бе да не харесваш Магнус.
— Е, добре. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Магнус определено ми е любимият.
Изабел изписка възмутено. Алек се ухили.
— Толкова се радвам да те чуя да звучиш така — каза изведнъж Изабел забързано. — И няма да разпитвам. Искам само да знаеш, че каквато и тайна да имаш, ще я опазя. Можеш да ми имаш доверие.
Алек си спомни някогашните дни и някогашните страхове, начина, по който Изабел понякога се бе опитвала да започне разговор за момчета и го бе оставяла да му сложи край. Той винаги ѝ се сопваше, ужасен да го изрече на глас и някой да го чуе, ала понякога нощем, когато си помислеше за възможността родителите му да се отрекат от него, да бъде отритнат от Клейва, намразен от Джейс и Макс, единствената му утеха бе, че сестра му знае и въпреки това го обича.
Алек затвори очи и каза:
— Винаги съм ти имал доверие.
Значи, трябваше да каже на Магнус, че е споменал за „Алената ръка“ на Изабел.
— Съжалявам — добави веднага щом го направи. — Свикнал съм да ѝ разказвам всичко.
— Няма защо да се извиняваш — заяви Магнус незабавно, ала върху лицето му отново се появи изражението на тъга, тъга, която той се опитваше да скрие, ала която Алек виждаше прекрасно. — Аз трябва да се извиня… Виж, можеш да казваш на сестра си каквото поискаш. Можеш да казваш каквото поискаш, на когото поискаш.
— Леле — обади се Шинюн. — Това е изключително прибързано, Магнус. Едно е да имаш доверие някому, съвсем друго е да бъдеш безразсъден. Нима искаш Клейвът да те хвърли в затвора?
— Не, не искам — сопна се Магнус.
На Алек му се щеше да каже на Шинюн да млъкне, ала знаеше, че Магнус иска да бъде мил с нея. Така че не го направи.
Вместо това каза:
— Когато отидем в Рим, според мен трябва да мина през тамошния Институт.
— Така че Магнус да го хвърлят в затвора… — започна Шинюн, този път гневно.
— Не! Искам да взема още оръжия. Както и да разпитам, внимателно и дискретно, дали са чули нещо за дейности по призоваване на демони, които биха могли да ни отведат до „Алената ръка“. Единственото, което знаем, е, че отиваме в Рим. Той е голям град. Мислех си обаче, че ще е по-добре, ако… ако отида сам. Аз няма да събудя подозрение.
Шинюн отвори уста.
— Направи го — каза Магнус.
— Не си с всичкия си — заяви Шинюн.
— Имам му доверие — каза Магнус. — Повече, отколкото на теб. Повече, отколкото на когото и да било.
Алек се тревожеше, че доверието на Магнус може би е незаслужено, докато отиваха да намерят интернет кафе близо до Градините „Боболи“, където разпечатаха онова, което Изабел му беше изпратила и което се оказа копие на първите няколко страници от „Червените магически свитъци“.
— Не искам да драматизирам — каза Магнус, — но… ааааааргх. Аааааргх. Защо?! Не мога да повярвам, че проникнахме в тайно светилище в едно зловещо подземие, за да открием нещо, което сестра ти ни изпрати по имейла на следващия ден.
Алек плъзна очи по страницата от славната история на „Алената ръка“, на която Великата отрова нареждаше на следовниците си да рисуват бели ивици върху коне и да направят дървената мишка национално животно на Мароко.
— Наистина е иронично — съгласи се.
— Не е — каза Шинюн. — Иронията не е…
Магнус ѝ отправи яростен поглед и тя млъкна.
Алек сви рамене.