— Не пречи да имаме още едно копие. Шинюн чете книгата. Сега и аз мога да чета.
Все трябва да беше по-лесно от това да разчита картата. Докато вървяха към колата, Магнус погледна към Алек и подхвърли ключовете от едната си ръка в другата.
— Ще напредваме по-бързо, ако се сменяме зад волана — предложи Алек с надежда.
— Някога карал ли си кола с ръчни скорости?
Алек се поколеба.
— Не може да е по-трудно от това да стреляш с лък от гърба на препускащ в галоп кон.
— Определено не — съгласи се Магнус. — Пък и ти притежаваш свръхчовешки рефлекси. Какво е най-лошото, което би могло да се случи?
Метна ключовете на Алек и се настани на мястото до шофьора с усмивка. Алек се ухили широко и изтича до вратата на шофьора.
Магнус предложи няколко тренировъчни кръгчета из паркинга.
— Трябва да вдигнеш левия си крак, докато натискаш газта с десния — обясни той.
Алек го погледна.
— О, не — каза сухо. — Трябва да движа и двата си крака едновременно. Как ще се справя с подобно изпитание за пъргавостта ми.
Отново погледна напред, даде газ и бе възнаграден с пронизителен писък, като банши, уловено в капан. Магнус се усмихна, но не каза нищо.
Все пак много скоро Алек маневрираше съвсем задоволително на паркинга.
— Готов ли си да изнесем представлението на пътя? — попита Магнус.
Единственият отговор на Алек беше усмивка, докато изхвърчаше от паркинга. Възклицание на удоволствие и изненада се изтръгна от него, когато мазератито излетя, занасяйки на тясната улица. Качиха се на едно право шосе и Алек натисна педала на газта.
— Движим се твърде бързо — обади се Шинюн. — Защо се движим толкова бързо?
Ниското дружелюбно ръмжене на малкия червен автомобил изпълни въздуха. Алек погледна към Магнус и го видя как си сложи тъмните очила, подпря лакът на вратата и се подаде навън, усмихвайки се на усещането от вятъра върху лицето му.
Алек се радваше, че може да му даде малка почивка. Освен това дори не си беше давал сметка, че подобно необуздано, драматично шофиране бе нещо, което можеше да прави. Когато си помислеше за коли, мислеше за Манхатън: твърде много автомобили, недостатъчно пътища, бавно и мъчително пълзене през артериите на града. Там да вървиш пеша бе свобода. Тук, в тосканската провинция, тази кола бе особен, вълнуващ вид свобода. Алек хвърли поглед към невъобразимо красивото си гадже с развяна от вятъра коса и затворени очи. Понякога живота му си го биваше. Заповяда си да забрави за сръдливата магьосница на задната седалка.
През следващия час следваха Апенините през сърцето на Тоскана. От лявата им страна се простираха позлатени от залеза поля, ширнали се до хоризонта, от дясната се издигаха редици каменни вили, осеяли хълмовете, които гледаха към зелено море от лозя. Кипарисови дървета шепнеха на вятъра.
Докато пристигнат в онова, което Магнус беше нарекъл планината Кианти, се беше спуснала черна нощ. Алек не погледна картата. Вече се чувстваше доста уверен в уменията си да управлява мазератито, но да се оправя с лоста за скорости през многобройните остри завои, докато караше до ръба на пропаст в тъмното, бе съвсем различно и екзистенциално опасно преживяване.
Ситуацията ставаше още по-обтягаща нервите от това, че фаровете им спечелваха само десетина метра, така че единственото, което можеха да видят, беше тесен участък от пътя пред тях, стръмният склон на планината и ръбът на пропастта. Само една от тези възможности беше добра.
Алек успя да се справи успешно със скоростите на първите няколко завоя, но челото му се обля в пот, която щипеше очите му.
— Добре ли си? — попита Магнус.
— Страхотно — бързо отвърна той.
Изкарваше си прехраната, като се биеше с демони. Това беше шофиране, нещо, което дори мунданите правеха без никакви необикновени умения или руни за подсилване на сетивата. Трябваше просто да се съсредоточи.
Стискаше волана твърде силно и дърпаше рязко лоста всеки път, когато трябваше да смени скоростите за някой остър завой.
Не прецени добре един особено труден завой и изгуби контрол над колата. Опита се да натисне педала за газта и да я овладее, но вместо това натисна спирачката и ето че се завъртяха надолу по стръмното.
Гледката, ширнала се пред очите им, не беше добре дошла. Означаваше, че пропадат в пропастта.
Разпери ръка, за да защити Магнус, и Магнус я сграбчи. Алек бе усещал това странно чувство за свързаност и преди, на един кораб в бушуващо море: Магнус, посегнал към него, нуждаещ се от силата му. Обърна длан под тази на Магнус и преплете пръстите им, изпитващ единствено топлия, силен импулс също да го потърси.