Колата едва бе излязла от пътя, накланяйки се през ръба, когато спря рязко, двете въртящи се предни гуми докосваха единствено въздух и синя магия. Задържа се така за миг, а после се намести и се върна назад върху тясната черна отсечка до пътя.
— Казах ви, че се движим твърде бързо — обади се меко Шинюн от задната седалка.
Алек стискаше здраво ръката на Магнус, допряна до гърдите му. Сърцата на магьосниците биеха различно от тези на човеците. Ударите на сърцето на Магнус му вдъхваха увереност в мрака. Алек вече ги познаваше толкова добре.
— Беше просто една мъничка пропаст — заяви Магнус. — Нищо, с което да не можем да се справим.
Двамата с Алек слязоха от колата. Магнус разпери ръце, сякаш се канеше да прегърне нощното небе. Алек се приближи до ръба и погледна надолу, подсвирквайки при вида на дълбоката пропаст, зейнала в краката му. Погледна настрани — към тесен черен път, отвеждащ до поляна, скътана под скалата — и махна на Магнус да се приближи.
— Доста е опасно да шофираме през нощта. Защо не останем тук?
Магнус се огледа наоколо.
— Просто… тук?
— Ще бъде забавно да нощуваме на палатки. Може да си опечем маршмелоус. Разбира се, ще се наложи да призовеш необходимото отнякъде.
Шинюн беше слязла от колата и идваше към тях.
— Нека да отгатна — каза тя на Магнус с равен тон. — Миличък, твоята идея за нощуване на палатки е, когато хотелът няма минибар.
Магнус примига насреща ѝ.
— Изпреварих те с тази шега — информира го Шинюн.
Магнус вдигна очи към нощното небе. Алек видя сребърния сърп на луната, отразен в златото на очите му. Имаше същата извивка като усмивката, разтеглила устните на Магнус.
— Е, добре — заяви той. — Да се позабавляваме.
Алек остави своето копие от „Червените магически свитъци“, за да види лагера, който Магнус беше измагьосал. Беше предположил, че той ще им осигури палатка, достатъчно голяма, та двама души да могат да спят удобно в нея, и достатъчно висока, та да могат да стоят изправени, без да се навеждат. Именно това беше сторила Шинюн, когато по свое настояване беше призовала собствената си палатка.
Онова, което Магнус бе издигнал, бе не толкова палатка, колкото павилион с надиплени завеси. Вътре имаше две спални, баня, общо помещение и дневна. Алек направи обиколка на огромната конструкция от козя кожа и откри кухня, разположена в дъното, до покрита тераса, на която имаше маса за хранене и столове. Последният щрих беше знаме с римски легионерски орел, забито до входната врата — Магнусовата илюстрация на израза „Когато си в Рим, прави като римляните“.
Магнус повдигна задния отвор на палатката и излезе навън с доволно изражение.
— Какво ще кажеш?
— Страхотно е — отвърна Алек. — Само че не мога да не се зачудя… откъде взе толкова много козя кожа?
Магнус сви рамене.
— Всичко, което е нужно да знаеш, е, че аз вярвам в магията, не в жестокостта.
Разнесе се засмукващ звук, а после от нищото се появи чудовищна конструкция, която изпрати обръч от прах във всички посоки. Там, където допреди миг се намираше палатката на Шинюн, сега се издигаше двуетажна къща на дърво, която закриваше една трета от небето. Шинюн излезе от подобреното си жилище и погледна към Магнус.
Двамата се надпреварваха все по-демонстративно още откакто бяха мерили дрехи в „Le Mercerie“, доказателство, подкрепящо теорията на Алек, че вероятно всички магьосници изпробват взаимно силите си, нещо като магьосническия еквивалент на съперничество между децата в едно семейство. Магнус очевидно просто се забавляваше. Алек подозираше, че Шинюн взема играта малко по-сериозно, но той лоялно поддържаше мнението, че Магнус е по-добрият магьосник от двамата.
— Куличките са страхотни — извика Магнус жизнерадостно. Трудно бе да го надмине човек в умението да прекалява, помисли си Алек. Можеше само да му се възхищаваш. — Какво ще кажеш за една среднощна закуска?
Събраха се около огнището в другия край на лагера, само на няколко крачки от ръба на скалата. Първоначално то беше дело на Магнус, но Шинюн го беше подобрила, така че сега приличаше на кладата на викингско погребение. Огромните пламъци изглеждаха така, сякаш се опитват да изпратят съобщение във Валхала.
Под отчасти скритата луна флотилия облаци изплуваха пред връх Корно, най-високия в Апенините. Рояк светулки танцуваха над главите им, природата се бе събудила за живот около тях — щурци свиреха, сови бухаха ритмично, а вятърът свиреше ниско в долината под тях. Понякога в далечината глутница вълци се присъединяваха към нощната симфония с воя си.