— Сигурен съм, че си научил повече, отколкото си искал — тихичко каза Магнус.
— Научих, че виждаш ръмжащи животни в клетка и протягаш ръка, за да ги погалиш. Приятелят ти загина, а ти дори не ми каза, че си го познавал, но се опита да утешиш един скърбящ за него вампир. Винаги се опитваш да помагаш на хората. На мен и на приятелите ми, не на кого да е, а на Рафаел Сантяго, а сега и на Шинюн и другите магьоснически деца, и вероятно на още много хора, за които не знам, но знам едно: прегледах „Червените магически свитъци“ и видях как се опитваш да помогнеш на деца. Тази част ми звучеше досущ като нещо, което би сторил.
Магнус се засмя накъсано.
— Това ли имаше предвид? Помислих, че имаш предвид… нещо друго. — Той затвори очи. — Не искам връзката ни да се провали заради мен — призна. — Не искам да разруша онова, което имаме, като ти кажа нещо, което ще те отблъсне. Колко истина искаш в действителност, Александър?
— Цялата — заяви Алек.
Магнус обърна очи, по-ярки от светлината на огъня, към Алек и протегна ръка. Алек я стисна силно, пое си дъх и се приготви да посрещне онова, което предстоеше. Сърцето му задумка в гърдите, стомахът му се сви. Той зачака.
— Ъм — каза най-сетне. — Няма ли да направиш някаква магия, която да ми покаже миналото ти?
— О, небеса, не. Достатъчно травматизиращо бе да го преживея веднъж. Канех се просто да говоря за него. Исках да подържа ръката ти…
— О. Ами… добре.
Магнус дойде по-близо. Алек усещаше горещината, която струеше от кожата му. Магьосникът наведе глава, събирайки мислите си. Направи няколко неуспешни опита да заговори и всеки път стискаше ръката на Алек по-силно.
— Ще ми се да мисля, че майка ми ме обичаше — започна най-сетне. — Спомням си единствено, че беше толкова тъжна. Все имах чувството, че трябва да науча някакъв трик, за да открия как да се справям по-добре. Мислех си, че ако се докажа, тя ще бъде щастлива и аз ще бъда достатъчно добър. Така и не открих този трик. Тя се обеси в плевнята. Баща ми изгори плевнята до основи и в пепелта построи светилище, посветено на нея. Не знаеше точно какво съм. Аз не знаех точно какво съм, но беше сигурен, че не съм негов син. Че не съм човек. Един ден, когато въздухът беше горещ като супа, се събудих от гласа му, който ме викаше.
Магнус се усмихна така, сякаш сърцето му беше разбито.
— Използва старото ми име. Онова, което майка ми ми даде. На света не е останал никой, който знае това име.
Алек стисна ръката му още по-силно, сякаш би могъл да го спаси векове по-късно.
— Не е нужно да казваш нищо повече — прошепна. — Не и ако не искаш.
— Искам — заяви Магнус, ала гласът му потрепери, когато продължи. — Доведеният ми баща ме удари няколко пъти, а после ме завлече за врата до изгорените останки от плевнята. От една греда все още висеше почерняло въже. Чувах как водата в потока ромоли. Баща ми ме сграбчи за тила и натисна главата ми във водата. Миг преди да го направи, проговори и звучеше по-меко, отколкото го бях чувал някога. Каза: „Това е, за да се пречистиш. Имай ми доверие“.
Дъхът на Алек секна. Отказваше да го изпусне, сякаш би могъл да го запази за детето, което Магнус е бил някога.
— Не си спомням какво се случи след това. В един момент се давех. — Последва миг мълчание, а после Магнус разпери ръце. Гласът му беше лишен от всякаква емоция. — В следващия изгорих доведения си баща жив.
Лагерният огън изригна в стълб от пламъци, извиващи се във фуния, която се издигна към небето. Алек вдигна ръка пред Магнус, за да го предпази от изпепеляващата горещина.
Стълбът от пламъци угасна почти мигновено. Магнус като че ли дори не забеляза гигантската струя от огън, която беше създал. Алек се зачуди дали Шинюн се беше събудила, но дори да беше, нямаше следа от това. Може би спеше с тапи за уши.
— Побягнах — продължи Магнус. — Укривах се, докато пътят ми не се пресече с този на Мълчаливите братя. Те ме научиха как да контролирам магията си. Открай време съм по-привързан към ловците на сенки, отколкото повечето магьосници, защото вашите Мълчаливи братя ме спасиха от самия мен. Все още мислех, че съм демонско дете и никога няма да бъда нещо повече. Никога не бях срещал друг магьосник, ала Рейгнър Фел беше свързан с едно нефилимско семейство. Мълчаливите братя уредиха той да дойде и да ме обучава. Аз бях първият му ученик. След време той се опита да преподава на нефилимските деца за магията и да не се боят от нас. Казваше, че всичките му ученици са ужасни, но аз съм най-лошият. Непрекъснато се оплакваше. Никога не беше доволен от нищо. Много го обичах. — Устата на Магнус се изви, докато се взираше настойчиво в пламъците. — Малко след това срещнах втория ми приятел, моята приятелка Катарина Лос. Група мундани се опитваха да я изгорят на клада. Аз се намесих.