— Знаех си, че ще науча как спасяваш още хора.
От Магнус се изтръгна тих, изненадан изблик на смях. Алек улови вдигнатите му ръце в своите, сгрявайки ги и придърпвайки Магнус по-близо. Магнус не се възпротиви и Алек го взе в силна прегръдка. Обви ръце около стройното му тяло и го задържа така, усещайки как гърдите им се повдигат и спускат, опрени една до друга.
— Спасил си себе си — промълви в ухото му. — Спасил си себе си, а после си спасил толкова много хора. Нямаше да можеш да спасиш никого, ако не беше спасил себе си. Аз никога нямаше да те открия.
Беше прав за мрака, спотаен в Магнус, и болката, спотаена заедно с него. Всичкият този мрак, цялата тази болка, а ето че въпреки тях Магнус бе ослепителен взрив от живот и цвят, източник на радост за всички край себе си. Благодарение на него, когато Алек погледнеше в огледалото сега, виждаше завършена личност, някой, който не трябва да се крие.
Останаха прегърнати по този начин, докато огънят гаснеше пред тях. Всичко беше притихнало. Алек го държеше с всичка сила.
— Не се притеснявай толкова. Това е само един мъничък култ — каза най-сетне. — Нищо, с което да не можем да се справим.
Усети как устните на Магнус, притиснати в бузата му, се извиват в усмивка.
Трета част
Град на война
„Когато падне Рим, ще падне и светът.“
Глава 18
Съкровищата, които възтържествуват
Няма друг град като Рим, помисли си Магнус, когато куполите на базиликите се появиха на хоризонта пред тях. Разбира се, можеше да каже същото за много градове. Това бе едно от преимуществата на безсмъртието. Винаги имаше нови чудеса на света.
Нищо не можеше да се сравни с Токио и неговата двойственост от култура и технология. Нищо не можеше да се сравни с Банкок — метрополис, ширнал се, докъдето стига погледът. Нищо не можеше да се сравни с чикагския джаз и дебелите му пици.
И разбира се, нямаше нищо толкова уникално забележително, колкото Рим, златния вечен град.
Магнус и Алек бяха заспали край огъня под открито небе. Събудиха се с чуруликане на птички и предутринната светлина, предизвестяваща нов ден. Беше една от най-прекрасните утрини в живота на Магнус.
Съжаляваше единствено, че така и не бяха използвали павилиона, който беше измагьосал. Всъщност не мислеше, че Алек дори бе стъпил в него. Което беше наистина жалко. Магнус много се гордееше с работата си. Но винаги щеше да има следващ път.
Чувстваше се освежен, мисията му беше ясна: да оправят тази работа с култа и да се върнат към романтичната си ваканция. „Алената ръка“ беше в Рим; Магнус щеше да ги открие — и тях, и онзи, който ги оглавяваше — и добре да си поприказва с този крадящ култове, призоваващ Велики демони умопобъркан. Беше доста уверен в способността си да се справи с почти всеки друг магьосник на света. (Дори и Барнабас. Особено Барнабас.) Даже ако култът беше достатъчно умопомрачен, за да е в контакт с Асмодей, Магнус бе почти сигурен, че все още не го бяха призовали. Просто не можеше да повярва, че ако бе тук, баща му вече нямаше да се е свързал с него.
Може би всичко щеше да свърши много скоро.
Сгъна и отпрати всички пособия за лагеруване там, откъдето бяха дошли, Шинюн стори същото и те се качиха в мазератито.
— Недей да се хабиш с картата — заяви Магнус на Алек. — Всички пътища водят към Рим.
Алек се ухили широко.
— Картата обикновено не е на това мнение.
Два часа по-късно вече си проправяха път из улиците на Рим, където ниските линии на мазератито бяха не толкова стилен щрих, колкото мишена за флотилиите от скутери и мънички фиати, които се рояха около тях от всички страни. Рим имаше един от най-ужасните трафици в света, а Магнус беше виждал доста градове с ужасен трафик. Настаниха се в „Палацо Манфреди“, малък хотел срещу Колизея, където, без дори да го обсъждат, единодушно се съгласиха да спят до вечерта в удобни легла със скъпи чаршафи, в красиви хотелски стаи с климатик. Дори Шинюн изглеждаше изтощена, отправяйки се към стаята до тяхната, без да каже почти нищо.
Алек подсвирна, когато прекрачиха прага на техния апартамент. Пусна багажа си, подпря лъка на стената и се излегна върху мекото червено кадифе на разкошния огромен диван.