Магнус направи няколко магии, които да ги предпазват, докато спят, а после се присъедини към Алек на дивана, покатервайки се през облегалката и изпълзявайки върху Алек така, както Председателя Мяу би направил, ако бяха у дома. Излегна се върху тялото му, зарови лице в извивката на шията му и вдъхна миризмата му. Ръката на Алек се обви около гърба му, милвайки го по лопатката. Магнус го целуна под линията на челюстта и потърка леко буза в грапавината на небръснатата му от два дни брада. Почувства как Алек си пое дъх на пресекулки.
— Миришеш невероятно — прошепна Алек. — Защо… защо винаги миришеш невероятно?
— Ъм — измърмори Магнус, доволен, но борещ се със съня. — Мисля, че е сандалово дърво.
— Страхотно е — прошепна Алек. — Ела и ме прегърни. Искам те до мен.
Магнус вдигна поглед към него. Алек беше затворил очи и дишаше дълбоко.
Ела и ме прегърни. Искам те до мен. Може би на Алек му беше по-лесно да изрича подобни неща, когато беше полузаспал. На Магнус не му беше хрумнало, че може би Алек се срамува да казва подобни неща. Мислел си бе, че не иска да ги каже.
Направи това, което го бяха помолили, и притисна тялото си в това на Алек. Краката им се преплетоха. Магнус прокара показалец по бузата на Алек, надолу към устните му. Ресниците му бяха дълги, гъсти и тъмни, извивайки се, за да докоснат връхчетата на скулите му. Устните му бяха пълни и меки, косата му — бъркотия от корава черна коприна. Изглеждаше уязвим по начин, който понякога бе трудно да свържеш с воина със студени очи и лък в ръце, в който се превръщаше в битка.
Магнус се поколеба дали да не го събуди и да предложи да отидат в спалнята. Би могъл да целува тези пълни, меки устни, още повече да разроши тази копринена коса. Докосна бузата на Алек с устни, затвори очи…
Когато отново ги отвори, късното следобедно слънце грееше през високия от пода до тавана прозорец. Магнус изруга изтощението си. Кой знае колко време беше минало и Алек вече не беше на дивана с него.
Откри го на балкона, пред маса, отрупана с всевъзможни деликатеси, сирена, колбаси, хлебчета и плодове. Алек вдигна чаша за шампанско към него.
— Александър Лайтууд — заяви Магнус с възхищение. — Впечатлен съм.
Алек завъртя чашата, широката усмивка беше единствената пукнатина в елегантното му излъчване.
— Просеко?
Балконът беше чаена чаша, пълна с топла слънчева светлина. Седяха там и Магнус изпрати съобщения на всички, за които се сети, разпитвайки дали някой беше виждал Барнабас Хейл. Освен това изяде поне половин килограм прошуто. Да похапне ранна лека вечеря с Алек, макар че трябваше да бързат, беше почти домашно изживяване.
Трябва да се премести да живее с мен — помисли си. — Не, не, твърде рано е, може би когато мине година.
Беше под душа, когато чу повишения глас на Алек. Побърза да грабне една огромна, подобна на облак хавлия и като я уви около кръста си, излезе в гостната на апартамента, в случай че Алек отново е нападнат от демон.
Алек и Шинюн, които седяха в двата края на дивана, замръзнаха. Шинюн побърза да извърне поглед; Алек зяпна. Магнус осъзна, че бе нахълтал в хола само по хавлия, мократа му коса капеше върху голата му кожа.
Неловко.
Щракна с пръсти и ето че носеше виненочервена тениска с V-образно деколте, жизнерадостно копринено шалче и чифт впити дънки. Приближи се с боси крака до Алек и положи лека целувка върху пламналата му буза. Едва след това се обърна към Шинюн.
— Добър вечер. Просеко?
— Тъкмо си тръгвах — отвърна тя.
— Завинаги ли? — попита Алек с надежда.
— Повечето хора не се стряскат чак толкова от това да ме видят полугол — каза Магнус. — Няколко държавни глави го сметнаха за „привилегия“.
Алек направи физиономия. Изглеждаше доста напрегнат. Може би нямаше да е зле да им резервира час за масаж, помисли си Магнус.
— Имам някои контакти в Рим, които няма да се съгласят да говорят с ловец на сенки — каза Шинюн. — Освен това бях затворена в една кола с вас близо два дни. Имам нужда от почивка. Не се засягайте.
— Изобщо не се засягаме — увери я Алек. — Чао, чао.
— Искаш ли кафе? — попита Магнус, чувствайки се мъничко гадно.
— Не мога да остана — отвърна Шинюн.
— Не може да остане — каза Алек. — Нали я чу. Трябва да си върви.
Шинюн махна с ръка — жест, в който Магнус разпозна саркастична имитация на неговото собствено махване за поздрав — и си тръгна.
Магнус обърна глава към Алек и го целуна.