Алек се раздвижи така, както можеше да го направи само един ловец на сенки, бързо и безмълвно. Озова се пред Магнус, смъквайки ризата си, след което плъзна длани по ръцете му, докато го целуваше, дълбоко и отчаяно, и, о, беше станал толкова добър в това за толкова кратко време. Прекъсна целувката само за да развърже шала на Магнус и да издърпа тениската през главата му, след което я метна към прозореца. Магнус обсипа с целувки лицето, ръцете му, подканяйки го по всеки възможен начин. Беше като да се намира насред прекрасна вихрушка. Ръцете на Алек се плъзгаха по мускулите на гърба му, по раменете, по кръста му с неспирни, жадни движения. Магнус се запрепъва назад, нуждаейки се от опора, за да се задържи изправен. Гърбът му се блъсна в стената.
— Извинявай! — Алек изведнъж придоби разтревожено изражение. — Аз… всичко наред ли е, Магнус?
Очите му бяха обезумели и като протегна ръка, Магнус зарови пръсти в косата му и го притегли обратно в прегръдка.
— Всичко е наред, да — промълви. — Обичам те. Обичам те. Ела тук.
Алек се хвърли обратно в прегръдката, целувайки го и смучейки долната му устна, а опиянението от допира на гола кожа до гола кожа замайваше и двамата. Магнус плъзна ръка надолу по корема му, мускулите се очертаваха силни и корави под дланта му. Алек издаде нисък, отчаян звук до устата му, когато Магнус се зае да разкопчае дънките му.
— Магнус, да — прошепна той. — Моля те, да.
Магнус осъзна, че ръката му трепери, докато сваляше ципа му. Алек отметна глава назад, очите му бяха затворени и както предишната нощ красивите им ресници потръпваха, този път от удоволствие. Устните му се разтвориха.
— Почакай — прошепна.
Магнус начаса спря с разтуптяно сърце. Вдигна ръце и ги сложи зад гърба си.
— Разбира се. Можем да изчакаме, колкото поискаш.
Алек посегна, сякаш инстинктивно, за да си го върне обратно. А после отпусна ръце до тялото си и ги сви в юмруци. Плъзна очи по Магнус, преди да откъсне поглед с усилие. Магнус гледаше суровите линии на лицето му и неволно си помисли за непреклонността на ангелите.
— Искам го. — Гласът на Алек беше отчаян. — Желая те по-силно, отколкото съм искал каквото и да било в живота си. Само че… ние сме в това заедно. Тревожиш се заради култа, а аз не искам просто да си откраднем малко време, докато Шинюн я няма… докато ти си нещастен.
Магнус не вярваше, че някога е бил по-трогнат от друга реч, изричана от някой, който си вдига ципа.
— Искам да разрешим това — каза Алек, докато си навличаше ризата. — Трябва да вървя.
Магнус вдигна тениската си от пода до прозореца. Нахлузи я и се загледа в плавните извивки и линии на Колизея, където мъже се бяха били много преди той да се роди.
— Ще ми се да можеше да останеш — каза тихо. — Но си прав. Поне ме целуни за довиждане.
Лицето на Алек имаше особено изражение, сякаш някой го беше наранил, но не съвсем. Сините очи, които Магнус толкова обичаше, бяха почти черни.
Прекоси стаята с един скок и го притисна към прозореца, вдигайки тениската му нагоре, така че гърбът на Магнус се опря в стопленото от слънцето стъкло. Целуна го, бавно и лениво този път, с вкус на съжаление. Звучейки така, сякаш бе пиян, Алек каза:
— Да… да… не! Не, трябва да отида в Римския институт.
Отдръпна се от Магнус и грабна лъка си, въртейки го в ръце, сякаш имаше нужда да държи нещо.
— Ако има каквато и да е необичайна активност на култове или демони, в Института ще знаят. Трябва да използваме всички средства, които имаме на разположение. Не бива да губим време. И така вече проспахме целия ден… кой знае колко далече може да е стигнал култът през тези часове… Трябва да вървя.
На Магнус му се искаше да се разсърди на Алек, задето бяга, но знаеше, че неотложността, която той описва, бе истинска.
— Както смяташ, че е най-добре — отвърна.
— Окей — каза Алек. — Окей. Отивам. Ти остани. Пази се. Недей да пускаш никого. Недей да ходиш никъде без мен. Обещай ми.
Магнус беше бродил из пъклени измерения в халюцинации, предизвикани от демонски отрови, живял бе, гладен и без покрив на главата, на улици, от които сега бяха останали само развалини, изпитвал бе отчаяние достатъчно силно, за да подпали вода, напивал се бе до припадък в пустинята. Не мислеше, че гибел го очаква в един скъп хотел в Рим.
Само че обичаше Алек, задето се тревожи.
— Можем да продължим от там, докъдето стигнахме — каза, облягайки се на перваза. — Нали се сещаш… когато се върнеш.
По устните му се разля бавна порочна усмивка. Алек направи безнадежден, безсмислен жест към себе си, а после към Магнус. А после ръката му застина. Понечи да каже нещо, отказа се, поклати глава и като отиде до вратата, излезе от стаята.