— Отиде да види какво ще открие в тукашния Институт.
Магнус реши, че не са нужни по-нататъшни обяснения.
— А, да. Е, ако ти е скучно да стоиш тук сам, винаги можеш да дойдеш с мен в римските бани — предложи Шинюн. — Моят осведомител няма да говори пред теб, но разполага с информация, а ако си наблизо, можем да действаме незабавно. Присъствието ти на подобно място няма да предизвика съмнение. За разлика от това на Алек.
Магнус се замисли над предложението ѝ. От една страна, беше казал на Алек, че ще си остане в стаята. От друга, да действат незабавно по информацията, която щяха да получат, можеше да ги доближи до това веднъж завинаги да приключат с тази отвратителна история. Магнус си позволи един миг, в който си представи как разрешава тази ситуация съвсем сам, как отива при Алек и му съобщава, че всичко е свършило, че вече може да се отпусне.
— Действително харесвам римските бани — заяви той. — Защо не?
Двамата се отправиха към баните Aqua Morte в историческия център на Рим, покрай златните води на Тибър. Беше забравил колко позлатен бе Рим от всеки друг град, като съкровище, донесено от завоевание.
— Вървете си, откъдето сте дошли — измърмори един мъж на италиански при вида на индонезийското лице на Магнус и корейските черти на Шинюн.
Понечи да мине покрай тях, ала Шинюн вдигна ръка. Мъжът замръзна.
— Винаги съм се чудил какво означава това — подхвърли Магнус небрежно. — Аз не съм роден в Италия, но мнозина хора са, макар да не отговарят на твоята представа за това как изглеждат хората, родени тук. Какво мислиш, че родителите им не са от тук или пък дядовците и бабите? Защо хората го казват? Каква е идеята всички да се върнат в мястото, откъдето са дошли най-далечните им предци?
Шинюн се приближи до мъжа, който беше като вкаменен, а очите му потръпваха.
— Не означава ли това — попита Магнус, — че в крайна сметка всички би трябвало да се върнем във водата?
Шинюн махна с пръст и мъжът полетя с един кратък писък в реката. Магнус се погрижи да падне, без да се нарани, и го изтегли с магия до брега. Мъжът се измъкна от водата с шляпане и седна на земята. Магнус се надяваше, че ще се замисли над изборите в живота си.
— Канех се само да го накарам да си мисли, че ще го пусна във водата — поясни той. — Разбирам импулса ти, но просто да го накараме да се бои от нас… — Той не довърши и въздъхна. — Страхът не е много ефективен мотиватор.
— Страхът е единственото, което някои хора разбират — заяви Шинюн.
Стояха близо един до друг и Магнус можеше да усети напрежението в тялото ѝ. Улови ръката ѝ и я стисна лекичко за миг, преди да я пусне. Усети лек натиск на пръстите ѝ в отговор, сякаш и тя искаше да стисне ръката му в отговор.
Аз ѝ причиних това, помисли си, както правеше винаги, четирите думички, които се въртяха до безкрай в главата му винаги когато беше близо до Шинюн.
— Предпочитам да вярвам, че хората могат да разберат много, стига да им бъде дадена възможност — каза той. — Ентусиазмът ти ми харесва, но нека да не давим никого.
— Ама че си сухар — каза Шинюн, ала тонът ѝ беше дружелюбен.
Когато стигнаха до баните, се разделиха: Шинюн отиде да намери своя информатор, а Магнус — да вземе вана.
Aqua Morte бяха бани, които се държаха от вампири, което според Магнус бе доста странна комбинация. Състояха се от четири огромни отоплени минерални бани, всяка — с размерите на олимпийски басейн, и няколко по-малки помещения, пълни с единични вани. Магнус плати за една от тях и отиде да се преоблече.
Вампирският клан, който държеше мястото, не бе от лесните. В продължение на векове бяха използвали баните и като контролирана зона за хранене, докато нефилимите не бяха сложили край на това.
Магнус си каза, че засега тази задача не беше от трудните. Влезе в стаята, която му бяха дали, остави кърпата да се смъкне от кръста му и се потопи във ваната. Пара се вдигаше от почти врялата вода. Беше на границата на нетърпимото, точно както на Магнус му харесваше. Отпусна се в нея, докато единствено главата му беше над водата, оставяйки тялото си да свикне с горещината, усещайки вълните на болка и удоволствие, които го заливаха. Облегна ръце от двете страни на ваната и се облегна назад. Древните римляни са знаели как да живеят.
Имаше няколко синини и натъртвания от нощта във влака, както и тази, когато имението беше рухнало върху тях. Досега те вече бяха избледнели и го боляха само при някои движения. Би могъл да се изцели с лекота, но предпочиташе да оставя времето да лекува раните. Не защото обичаше болката, нищо такова. Когато за пръв път се бе научил да се изцелява, беше посветил огромни количества време и магия, за да пропъжда и най-малката болежка. С течение на вековете обаче бе разбрал, че тези незначителни наранявания са част от живота. Да ги изтърпи, му помагаше да оцени факта, че е здрав и невредим.