Магнус вдигна чашата си.
— Обещавам да направя каквото е нужно, за да ти помогна и да сложа край на това.
— Благодаря ти — каза Шинюн тихичко.
Двамата отново се отпуснаха във ваната.
— Срещнах се с моя информатор. — Гласът на Шинюн си възвърна обичайното делово звучене. — Тя ми каза за едно място за срещи в Рим, където се предполага, че „Алената ръка“ ще се събере. Каза, че лидерът им е бил видян там неотдавна.
— Каза ли дали е Барнабас Хейл?
— Не знаеше името му. Всичко това е информация от втора ръка. Никой от култа не иска да говори. Не и след случилото се с Мори Шу.
— Трябва да кажем на Алек.
— Можем да му изпратим съобщение — предложи Шинюн, — но не от баните; тук няма покритие. Не исках да му кажа, преди да съм казала на теб и… преди с теб да сме имали възможност да поговорим насаме.
За миг Магнус почувства раздразнение, но му се стори дребнаво да се заяжда за това, след като Шинюн току-що му беше разказала как я бяха погребали жива.
— Да го направим сега — заяви и като се изправи, махна с ръка.
Начаса мократа му хавлия се превърна в дънки и тъмносиня риза, обсипана с жълти звезди. Взе телефона си и се намръщи; екранът като че ли беше замръзнал.
Шинюн също направи магия и хавлията се плъзна по тялото ѝ, за да я подсуши. Когато приключи, тупна на пода. От долу Шинюн вече беше облечена — носеше същия черен бизнес костюм, който носеше във Венеция. Потупа се по кръста и по бедрото, проверявайки за двата ножа, които изчезнаха така бързо, както когато ги извади.
Доволна, тя махна към вратата.
— След теб.
Магнус изключи телефона си, за да го рестартира. Ама че момент да се развали. Все пак съществуваха и други начини да изпрати съобщение на Алек. Скоро отново щяха да бъдат заедно; скоро щяха да открият лидера на „Алената ръка“. Много скоро щяха да приключат с всичко това.
Глава 21
Пожар в „Алената ръка“
Магнус закъсняваше.
Преди да се бяха отдалечили на повече от една пресечка от Римския институт, Алек получи рязко съобщение от Шинюн, осведомяващо го, че телефонът на Магнус не работи. Тя беше получила информация от един от местните си контакти и двамата с Магнус отиваха към някакво място в една гора край града.
Не обясни защо Магнус е с нея, нито къде са били. Когато Алек сподели информацията с Хелън и Ейлийн, те всички се съгласиха, че е логично да се срещнат с Магнус и Шинюн там — очевидно това беше по-скорошна информация от онази, която Мори Шу беше дал на Хелън, и дори ако се окажеше задънена улица, поне всички щяха да са на едно и също място.
Времето течеше и Алек се зачуди дали Шинюн и Магнус не се бяха изгубили, или пък той не беше разбрал правилно указанията. Сигурен бе, че досега би трябвало да са пристигнали или да получат съобщение от Магнус, ако нещо се беше объркало.
Чувстваше се странно, че беше получил съобщение от Шинюн от името на Магнус. Отново провери колко е часът и видя как слънцето потъва зад дърветата. Вечерта ги връхлиташе като враг, а магическата светлина не можеше да направи кой знае колко в една гъста гора. Той погледна към редицата дървета; не виждаше на повече от няколко крачки.
Гората сякаш беше обитавана от призраци. Огромни извити клони се скупчваха заедно, някои — преплетени като любовници, така че беше трудно да се отклониш кой знае колко от тясната пътека. Разцъфнали корони скриваха небето. Сенките на листа танцуваха на вятъра.
— Последователите на култа не могат ли да си намерят стая? — възропта Ейлийн. — В града?
По-рано беше валяло и пръстта се беше превърнала в мокра, хлъзгава кал, по която да се върви беше трудно и мърляво. На Ейлийн ѝ беше особено трудно, тъй като носеше обувки, подходящи за това да седиш в някое кафене, не да вървиш по дирите на злодеи.
— Ето, опитай така. — Хелън извади нож и отряза две дълги парчета кора от най-близкото дърво. След това се отпусна на едно коляно пред Ейлийн и улови петата ѝ в шепи. Ейлийн замръзна, докато Хелън повдигна внимателно крака ѝ и завърза парчето кора за подметката ѝ. След това повтори операцията и с другия крак. — Ето, сега ще имаш по-добро сцепление.
Очите на Ейлийн се разшириха. Алек забеляза с неодобрение, че дори не каза благодаря.
Хелън застана начело и Алек тръгна с по-широка крачка, за да не изостава. Неговите гуменки също се хлъзгаха в калта, но никой не му предложи подметки от дървесна кора. Хелън стъпваше по-леко от него и Ейлийн. Не се движеше съвсем като фея. Алек ги бе виждал да вървят, без да смачкат дори стръкче трева. И все пак не затъваше в калта като тях. Под движенията на воин се долавяше сянката на елфическо изящество.