Алек се надсмя безмълвно на мисълта Магнус да има романтични оплитания с вампири, особено пък криминално проявени такива. Той като че ли гледаше на Лили, Елиът и останалите като на забавни деца.
Макар да беше вярно, че Алек не знаеше почти нищо за любовния му живот. Магнус бе споделил доста за миналото си по време на това пътуване, но не и за тази част от живота си.
Той пропъди тази мисъл.
— Рафаел и Лили не са убили никого на онова парти.
— Кои са те? — попита Хелън. — Вампири ли са?
— Рафаел Сантяго определено е вампир — каза Ейлийн, когато Алек се поколеба.
— Близък си и с тях, така ли?
— Не — отвърна Алек.
Хелън и Ейлийн го гледаха с еднакви загрижени изражения. Не беше нужно те да му казват колко зле изглежда всичко това. Изглеждаше зле.
От Магнус все още нямаше и следа. Гората беше лабиринт, светлината гаснеше. Погледът му се плъзна по дърветата. Много скоро те щяха да потънат в мрак. Нощта бе времето, когато демоните излизаха и когато ловците на сенки вършеха работата си. Алек не се притесняваше от мрака, само че искаше Магнус да ги намери.
Още нещо не му даваше мира, една тревога под океан от други тревоги. Беше като да те ударят през лицето и под вълната на болка да усетиш, че ти се клати зъб.
— Хелън. Каква каза, че е последната повеля в „Червените магически свитъци“?
— Да се грижат за децата.
Хелън звучеше объркана.
— Извинете ме за малко — каза Алек.
Взе телефона си и отиде от другата страна на просеката, прекосявайки пентаграма. Вече няколко пъти се беше опитал да се свърже с Магнус. Сега възнамеряваше да се обади другиму.
Вдигнаха му на второто позвъняване.
— Ало? Рафаел?
— Не са близки — промърмори Хелън. — Само дето му се обажда, за да си побъбрят.
— Знам — каза Ейлийн. — Алек изглежда толкова виновен. Кълна се, че не е, ала всичко, което прави, изглежда наистина съмнително.
— Забрави този номер — изплющя гласът на Рафаел от другата страна на линията.
Алек погледна през притъмнялата поляна към Хелън и Ейлийн, които клатеха тъжно глави към него. Очевидно тази вечер никого не можеше да впечатли.
— Знам, че не си фен на ловците на сенки. Само че каза, че мога да ти се обадя.
За миг се възцари мълчание.
— Винаги така вдигам телефона — заяви Рафаел най-сетне. — Какво искаш?
— Мислех си, че става дума за това какво искаш ти. Мислех, че искаш да помогнеш. Каза, че ще разпиташ за „Алената ръка“. Чудех се дали си научил нещо. Най-вече за Мори Шу.
Останките от двата огъня край пентаграма все още бяха топли, свещите бяха използвани само преди няколко часа. Той коленичи до една от линиите на пентаграма и помириса изгорелите останки: миришеше на обгорена земя, въглен и сол, но не и на кръв.
— Не — заяви Рафаел.
— Окей. Все пак ти благодаря.
— Почакай! — сопна се Рафаел. — Задръж за минутка.
Отново се възцари мълчание, което се проточи доста дълго. Алек чуваше звука на стъпки върху камък, а от много далече — звънлив, ала някак неприятен женски глас.
— Рафаел? — повика го той. — Не всички сме безсмъртни. Така че не можем да висим цяла вечност на телефона.
Рафаел изръмжа подразнено, което бе доста тревожен звук, когато идваше от един вампир. Алек отдръпна лекичко слушалката от ухото си и я доближи едва когато чу Рафаел да изрича истински думи.
— Открих нещо — каза вампирът и отново се поколеба.
— Да?
Тишината между думите на Рафаел бе така празна. Рафаел не дишаше между тях. Вампирите нямаха нужда да дишат.
— Няма да повярваш. Безсмислено е.
— Пробвай — настоя Алек.
— Мори Шу не беше убит от вампир.
— Защо не каза нищо?
— И на кого да го кажа? — озъби се Рафаел. — Просто да изприпкам до някой нефилим и да изтърся: о, извинявайте, господине, вампирите бяха натопени. Да, беше открит труп, и да, липсваше му кръв, но съвсем не чак толкова много, и да, на шията му имаше рани, но те са били оставени от върха на меч, не от зъби, и о, не, господин нефилим, моля ви, приберете тази серафимска кама? Никой нефилим не би ми повярвал.
— Аз ти вярвам — каза Алек. — Случайно да са били оставени от триостър меч?
За миг се възцари мълчание.