Шинюн подхвана заклинание. Множеството отново поде своето „Прокълната дъщеря“, но по-тихо от преди. Черни облаци се струпаха над амфитеатъра, мълнии изтрещяха край вилата, веднъж, два, три пъти. Облаците се завихриха в главозамайващ кръг над главите им, образувайки вихрушка, която, предположи Магнус, бе началото на връзката между този свят и другия.
В главата му се разнесе глас, ужасен като врата, отваряща се към непрогледна тъмнина: Да, време е да си спомниш. Време е да си спомниш всичко.
Ярка, неприятно бяла светлина се появи в сърцето на завихрените облаци и ето че започна да се материализира върхът на фуния. Струи от дим или насекоми, или черно електричество се скупчиха около бялата светлина. Върхът на фунията започна да се спуска от небето право към Магнус, който чакаше безпомощно бурята да го достигне. Затвори очи.
Не искаше да умре по този начин, от ръката на една обезумяла, наранена магьосница, пред тълпа заблудени, зле облечени глупаци, с всички идиотски грешки на миналото му, идващи, за да погълнат всякаква възможност за бъдеще. Ако щеше да умре, не искаше последното, което изпитва, да е съжаление.
Така че си помисли за Алек.
Алек, с неговите сърцераздирателни противоречия, срамежлив и храбър, неумолим и нежен. Среднощносините му очи и изражението върху лицето му, когато се бяха целунали първия път. И последния. Не беше предполагал, че целувката им днес щеше да бъде последната. Ала никой не знае кога ще е последната целувка.
Видя всичките си приятели. Всички изгубени смъртни и всички, които щяха да продължат да живеят. Майка си, която никога не бе успял да накара да се разсмее; Ета, с красивия глас, който го беше карал да танцува; първия му нефилимски приятел Уил. Рейгнър, неизменно учител, който си бе отишъл пръв. Катарина с нейните целебни ръце и безкрайно милосърдие. Теса с вярното сърце и невероятната смелост. Рафаел, който би се надсмял над това чувство. Неговата Клеъри, първото и последното дете, което Магнус бе видял да израства, и жената воин, в която знаеше, че ще се превърне.
И отново Алек.
Алек, тичащ по стъпалата на къщата му от червеникавокафяв камък в Бруклин, за да го покани на среща. Алек, вкопчен в него в студената вода, предлагайки му цялата си сила. Смайващата изненада на топлата му уста и сигурните му силни ръце в залата на ангелските му предци. Алек, закрилящ долноземците в палацото във Венеция, проправящ си път до него през облак от демони, опитващ се да го предпази навсякъде и от всичко. Алек, който го избираше пред Клейва, неизменно, без колебание. Алек, обръщащ се против Законите, според които беше живял винаги, за да го защити и да опази тайните му.
На Магнус никога не му бе хрумвало, че би могъл да се нуждае от закрила. Мислел си бе, че това ще го направи слаб. Беше грешал.
Ужасът утихна. Разтреперан, едва способен да помръдне, с мрак, спускащ се към него, Магнус изпитваше единствено благодарност за живота си.
Не беше готов за смъртта, но ако тя дойдеше днес, щеше да я посрещне с високо вдигната глава и името на Алек Лайтууд на устните си.
Болката го връхлетя, рязка и разтърсваща. Магнус изпищя.
Глава 25
Магически окови
Алек взе мазератито и подкара натам, накъдето го водеше проследяващата руна, по криволичещ път, който се извиваше около една планина. Хелън и Ейлийн му крещяха да кара по-бавно. Той не го направи, вземайки завоите с главоломна скорост. Хелън го удари по рамото, а после зяпна.
— В името на Ангела. Торнадо.
Действително приличаше на торнадо. Адски странно торнадо, черни спирали от облаци с ярко бяло сияние в центъра, които се вихреха над една рушаща се вила, кацнала на върха на планината, и озаряваха нощното небе с болнава светлина. Спряха колата насред склона и се взряха в торнадото.
— Как мислите, дали това е мястото? — попита Ейлийн сухо.
— Толкова се радвам, че не доведохме някакви си глупави подкрепления — измърмори Хелън.
Бушуващата фуниевидна заплаха бе раздирана от време на време от мълнии. Гръмотевиците, които отекваха след тях, разтърсваха въздуха и земята под краката им, неестествено близки.
— Трябва да измъкна Магнус от там.
Алек наду двигателя на мазератито и колата полетя по пътя. Хелън и Ейлийн се вкопчиха една в друга, докато колата ги подхвърляше из острите завои.
На края на пътя имаше масивна желязна порта, през която видяха главната сграда на вилата. От двете страни на портата високи каменни зъбери заобикаляха сградата в големи извивки, скривайки се зад нея, несъмнено, за да оградят целия имот.