Само че има значение. Да видиш фенриса, да разбереш какво е той всъщност… това те променя. Променя всичко, дори и да не останеш с избодени очи или с раздрана кожа. Тези пеперудки никога вече няма да бъдат същите. Ще са видели тъмнината, ще знаят, че тя съществува въпреки лъскавите сенки за очи и блясъка за устни. Никога повече няма да слушат по същия начин новините, нито да възприемат по същия начин непознатия, който гледа краката им, никога няма да се чувстват същите. Ще съм убила не само фенриса, но и тяхната глупава, сляпа наивност.
Хайде, гадино. Преобрази се. Предизвикай ме. Промени се още тук, пред погледите на всички. Накарай ме да те убия.
Но фенрисът не се променя. Той само се приближава към тях и хвърля фаса си на тротоара. При този жест неоновите надписи осветяват китката му и зървам сред дебелите вени знака — черна стрела.
Стисвам брадвичката толкова здраво, че ръката ми изтръпва, и усещам как кръвта ми бушува. Господи, вълк от глутницата на Стрелата. Отмествам очи към пеперудките от страх, че ако продължа да го гледам, у мен може да надделее някакъв животински порив и да го нападна. Когато фенрисът тръгва към тях, момичетата започват да мятат коси и да престъпват от крак на крак като дресирани кобилки, красота и изящество, остри обувчици и блестяща кожа. Той се усмихва широко и любезно, ръкува се, прокарва пръсти през лъскавата си коса, която знам, че след малко ще се превърне в мазна козина.
Не се подлъгвайте. Вижте му очите. Това в тях е глад, а не желание. Искам да извикам, да ги предупредя, но… не. Те само ще ме помислят за луда и ще изгубя предимството на изненадата, което имам пред вълка.
Момичетата и фенрисът продължават вкупом сред хор от приказки и смях. Аз се промъквам след тях, но те се движат бързо и ми е трудно да ги следвам незабелязано. Неочаквано на един ъгъл свиват надясно по улица, която е толкова ярко осветена, че се боя да ги следвам. Спокойно. Концентрирай се. Притичвам до алеята, която върви успоредно на улицата, с надеждата до следващата пряка да ги изпреваря и да ги проследя отново. Подминавам разклонението на алеята и нервно поглеждам.
Улицата е празна. Къде…
Пронизителен ужасен писък на момиче разцепва нощта.
Затичвам се натам, макар че писъкът отеква в остъклените сгради и ми е трудно да определя посоката. Нов болезнен вопъл, последван от писък на друго момиче. Къде са те? Продължавам да тичам и от лявата ми страна се появява пресечка, толкова тясна, че е почти незабележима. В дъното й се мержелеят фигури, две вкопчени едно в друго момичета и гигантски вълк със зинала паст, който пристъпва към тях. Момичетата бяха три, не две. Стомахът ми се свива. Изтръгвам брадвичката от пояса си и с яростен вик се втурвам напред. Дръжте се. Все още мога да ви спася.
Вълкът изръмжава сърдито, оголва лъщящи жълти зъби към мен. Вдигам брадвичката… Няма шанс да го достигна навреме, ще трябва да я хвърля. Челюстите му щракват и закачат бедрото на едното от момичетата, което изпищява. Запращам брадвичката с толкова сила и омраза, че тялото ми се засилва след нея и падам върху паважа.
Опирам се на длани, за да се изправя, но дясната ми ръка напипва нещо гладко и топло. Тъкмо преди да стъпя отново на крака, осъзнавам какво е — лакътят на млада жена. Той не е прикрепен към нищо, просто сгъвка от кожа и кости, захвърлена на улицата като боклук. Земята е оплискана в червено. Стоя посред локва кръв, наоколо са разпилени сплъстени коси и останки… Повдига ми се въпреки всичко, което съм виждала. Затварям окото си и си заповядвам да не рухна.
Затичвам се отново към двете оцелели момичета и с болезнено кухо чувство осъзнавам, че те са единствените живи същества, останали в пресечката — оръжието ми е подминало фенриса. Той се е стопил в нощта, още по-силен и концентриран, след като е утолил глада си. Гневът закипява в мен, езикът ми е прекалено скован от ярост, за да мога да говоря. Бързо грабвам брадвичката си от земята.
Момичетата пищят и се притискат едно в друго. От ужасените им изцъклени очи се стичат сълзи.
— Изчезнал е — казвам.
Виждам ги как оглеждат тялото ми, белезите, брадвичката в ръката ми. Не знам какво друго да им кажа. Приятелката им е мъртва. Дали са видели вълка да я разкъсва, или тъмнината е скрила гледката? Нечия приятелка, нечия дъщеря, внучка, нечия сестра — е станала храна за звяра. Стомахът ми се обръща отново и пробвам да повърна в канавката, но не успявам. Правя крачка към момичетата и те пак започват да пищят. Скривам белязаната страна на лицето си с качулката, за да пощадя нервите им.