— Не — поклащам глава аз. — Не мисля. Нали знаеш каква е.
— Да — съгласява се тихо той, но в очите му се чете ново чувство на вина. — Обаче друг път не е била чак такава. Та тя вече е на ръба на адекватното държане. Дали пък… — той млъква и отива към кухненския бокс, свел замислено очи. — Дали не те отчуждавам от нея?
Примигвам удивено — да не би да ме пита какво изпитвам към него? Той си налива чаша вода, докато аз се мъча да намеря думи. След като не успявам, той продължава:
— Имам предвид, като ти казах за курсовете и прочее… Не искам тя да се чувства така, сякаш те губи. Щеше ми се просто да живнеш малко. Може би не трябваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.
— О, не — отговарям веднага. — Не, Сайлъс. Това са си мои решения.
— Добре. И все пак… — той свива устни и прокарва пръсти по изпотената стена на чашата. — Не искам заради мен да си разваляте отношенията. Знам какво е да си от едната страна на барикадата, а братята и сестрите ти да те гледат накриво от другата. Не бих искал да ви го причиня. Не бих искал… да изгубя теб и Скарлет, ако трябва да бъда честен. Само вие сте ми останали… Тя е отслабнала, забелязала ли си?
— Всичко е наред, с Лет ще се оправим. Винаги сме се оправяли — казвам меко, макар да не съм сигурна, че говоря истината.
Не е наред да се надяваш, че сестра ти няма да е в стаята, когато си със Сайлъс; не е наред да я предаваш, да се измъкваш зад гърба й. Ако още възприемах Сайлъс само като приятел, щях да потърся утеха в прегръдката му, но с това клокочещо желание у мен се боя, че ще го прегърна прекалено силно, ще го докосна прекалено нежно. Как може нещата между сестра ми и мен да са наред, щом единственото, което желая, е да докосвам партньора й?
Кръстосвам ръце на гърдите си и се облягам назад на кухненския плот. Да, забелязала съм, че е отслабнала, забелязала съм и тъмните кръгове под очите й, също и как се върти и мята нощем в леглото. Мисълта за вълците я терзае, докато аз лежа будна и бленувам за момчето, което е само на няколко метра от мен… Аз съм ужасен човек.
— Извинявай, Роузи — казва Сайлъс, видял тъгата в очите ми.
Поклащам глава, опитвам да я пропъдя тъгата, но явно не успявам да го разубедя. След кратко колебание той се обляга на плота до мен, движи се бавно, сякаш изчаква да се увери, че всяко негово движение е приемливо, желано.
— Ей — мълви и докосва с два пръста ръката ми.
Всичко започва като приятелски жест. Стисвам устни, той плъзва дланта си нагоре по ръката и по рамото ми. За миг спира и макар да не съм сигурна, мисля, че и той като мен осъзнава, че допирът вече е много повече от приятелски — мисъл, от която ми се завива свят, но моята ръка неволно се вдига към кръста му. Затварям очи и поемам въздух. Чувствам дъха на Сайлъс върху челото си, долавям равномерния му пулс. Устните му са толкова близо, че ако бях по-смела, спокойно бих могла да извия глава и да го целуна. Едва задържам въздишката, затаявам дъх, а ми се иска да го изпусна и да се притисна истински в него…
Шумът от душа на Скарлет секва. Сайлъс дръпва ръка, а аз отново се облягам на мястото си, зашеметена от рязката промяна.
— Така… — казва Сайлъс със стреснат вид. После ме поглежда. — Е, май ще се връщаме към изучаване на вълци и потенциални… към важните неща. — Той врътва глава, сякаш се отърсва от невидима мъгла.
Прехапвам устна. Искам да се махна оттук. Трябва да се махна, преди пулсиращото желание да ме е унищожило. Няма начин Скарлет да не усети какво става, освен ако веднага не избягам, докато умът ми се охлади. Само за малко — да речем, до магазина. Сайлъс може да й помага с проучванията. И без това не ни е по джоба да продължаваме с поръчките на китайска храна. Поглеждам очите на Сайлъс, петна небесен цвят в сивотата на апартамента.
— Излизам за малко — казвам и се втурвам към вратата.
— Чакай — прошепва остро той. Притичва до дивана и ми подхвърля колана с ножовете. — За всеки случай.
Хващам го с една ръка и го препасвам на кръста си. Сайлъс ми праща закачлива усмивка. Дали има представа как ми действа тя?
Успявам и аз да му се поусмихна и излизам. Навън поемам дълбоко дъх. От колко дни не съм излизала? Свеж въздух и мирис на цигарен дим. Напускам бързо нашия занемарен квартал и се насочвам към супермаркета, опипвам банкнотите в джоба си. Само няколко покупки и се връщам.
Хладният вятър ме удря в лицето, разрошва косата ми. Стигам до кръстовището, свирят клаксони, пешеходният светофар светва зелено и пресичам бързо между спрелите таксита. Може би само кратък курс, все пак вълците са окупирали ежедневието ни от толкова време. Лицето на Сайлъс изплува в съзнанието ми насърчаващо, окуражително.