— Абсолютно — намесва се Сайлъс.
— … така че ще идем на боулинг.
— На боулинг? — не мога да повярвам, че един път и аз да поискам да ловувам, а Скарлет има други планове.
— Да. Той каза, че ще тренира с мен само ако довечера отидем на боулинг. Но по пътя на връщане все пак ще ловуваме — добавя тя, насочила към него лъжицата си.
— Разбира се, разбира се. Обаче първо боулингът!
Тя го гледа строго още секунда, после обръща очи към мен.
— Ето, ти си свидетел.
Кимвам и се опитвам да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Дължа на сестра си всичко и сега тя най-сетне отстъпва, дава на всички ни отдиха, за който копнеех. Но едва след като аз си го откраднах.
Глава 13
Скарлет
— Не умея да играя боулинг.
— Е това вече си е проблем, тук, като гледам, всички са професионалисти — заяжда се Сайлъс и ми намига.
Залата — „Шамрок Лейнс“ — е огряна от мътни жълти лампи и от ярки неонови светлини в розово и зелено. Подът е захабен, избелелият мокет на леопардови шарки на места е протъркан до самия цимент и всички посетители сякаш са с мустаци. Дори и жените.
На масите до всяка писта са струпани халби бира, а грохотът от търкалящите се топки и разпръсваните кегли е почти оглушителен. Няколко лъскави изрусени момичета ми хвърлят особени погледи. Поглеждам ядно към Сайлъс и нагласям превръзката на окото си.
— Не им обръщай внимание, Лет — казва меко той.
— Не ме е грижа за тях — сопвам му се аз, — а за това, че сега трябваше да сме на лов. — Впрочем, не очаквам, че като му го кажа за милионен път, ще успея да го убедя.
Загърбвам зяпналите ме идиотки.
Роузи явно е във възторг, а от розовите светлини с поруменелите си бузи има още по-свеж и чаровен вид. Напоследък тя изобщо не прилича на мен. Доскоро си мислех, че изглежда по начина, по който бих изглеждала аз, ако не беше нападението, като изключим някоя и друга луничка. Сега вече не съм толкова сигурна. Аз например никога не поруменявам. А и не си представям, че лицето ми някога може да се озари от подобна радост. Мускулите й не се движат по същия начин като моите, нито очите й се стрелкат, за да преценят всеки звук и движение в стаята.
Сайлъс ни раздава по чифт червено-черни обувки за боулинг с почти отпрани подметки. Роузи взима своите и си проправя път към нашата писта — номер петнайсет. Надзъртам през рамото на Сайлъс, който си отваря портфейла.
— Я, ти си имал пари — установявам.
— Да, имам малко. Колкото за боулинг стигат.
— Ние и толкова нямаме — оплаквам се без особен смисъл. В последния момент обаче нещо в една от преградките на портфейла привлича вниманието ми. Нещо червено и странно. — Какво е това? — питам и преди той да успее да отговори, дръпвам хартийката. Оказва се хартиена роза, не съвсем симетрична и с леко недоизгладени ръбчета.
— Цвете — отвръща небрежно Сайлъс, прибира рестото си, измъква изделието от пръстите ми и го слага обратно в портфейла си.
— И откъде се взе това цвете? — питам, докато вървим към сестра ми.
Той се усмихва неочаквано сантиментално.
— Приятелски подарък.
— А, приятелски значи — подсмивам се аз и го плясвам с една от боулинговите обувки. — Впечатлена съм, Сайлъс, явно не си губиш времето. И къде заби новото гадже, тук, в Атланта, или още в Елисън?
— Казвам ти. Просто приятелски! — натъртва той и аз не настоявам повече.
Със Сайлъс винаги сме си споделяли почти всичко, но върволицата му от приятелки е нещо като тема табу. Не съм сигурна дали се стеснява да ми каже, или знае, че ще ми е неприятно да чуя за многобройните прекрасни момичета, които е пожелавал. „Сигурно е чудесно — си казвам — да имаш достатъчно време и да ловуваш, и да се влюбваш.“
Когато стигаме при Роузи, тя бучка с пръст клавиатурата, за да изпише на екрана за резултатите ЛЕТ, РОЗ, и САЙ. Поклащам глава към Сайлъс и се настанявам на пластмасовата седалка с цвят на морска пяна до сестра си. От едната ни страна играе подпийнала компания над четирийсетте, а от другата са неколцина по-млади мъже. Опитвам се да избегна погледите и на двете групи, което не е трудно при всички дразнители на сетивата, които предлага „Шамрок Лейнс“.
В далечния край на залата свири застаряваща алтернативна група. Тъкмо когато Роузи и Сайлъс си избират топки, тя подхваща доста съмнителна версия на популярна песен от осемдесетте. Ставам с въздишка и също отивам да си избера топка.
— Кой ще е първи? — питам.
— Сайлъс — отвръща грейнала Роузи.
Неволно усещам как и моето настроение се прояснява, разведрено от двамата ми най-близки хора, макар да се намираме в тази охлузена зала, вмирисана на цигари.