Аз ставам да хвърля на свой ред, внимавам да не пропусна нищо от разговора.
— Често ли идвате тук? — пита тя.
— Доста често — отвръща фенрисът с дрезгав, но мелодичен глас. Човек никога не би допуснал, че е опасен. — А ти? — пита на свой ред и помръдва бицепс, демонстрирайки татуираната върху него бодлива тел.
— Не… за пръв път ми е.
— Девственица значи — закача я фенрисът. Останалите се кикотят. Той изглежда главният в тази групичка, макар нещо да ми подсказва, че не може да е Водач. Роузи пуска скромна усмивчица. — И на колко години си, миличка? — пита той с ослепителна усмивка: със същите зъби възнамерява да я разкъса след няколко минути.
— На шестнайсет.
— Достатъчно голяма, за да караш! Знаеш ли, тук отвън имам паркирана една страхотна кола. Чисто нов червен кабриолет.
— Ей, човече — казва му полугласно един от останалите, — нали знаеш, че тази вечер не бива да…
— Спокойно, приятел, върви да хвърляш, че ти дойде редът — отвръща пренебрежително високият.
Неколцина от компанията се обръщат да видят групичка от по-млади тийнейджърки, които тъкмо минават покрай тях.
— А ти на колко си? — пита бързо Роузи, за да привлече обратно вниманието им.
Тя се поизтяга на стола и започва да върти кичур коса на пръста си.
— На двайсет и осем — отвръща със самодоволна усмивка той и пъха ръце в джобовете си, навярно за да скрие започващата трансформация.
Очите му са така нежни, така пълни с топлина… Гадост.
— Не си ли прекалено голям, за да искаш да ми покажеш… колата си? — вдига вежда Роузи.
Фенрисът пуска гладна усмивка.
— Не и за да покажа на млада дама какво означава да си прекара приятно. Възрастта означава само едно: че имам повече… опит.
Двайсет и осем. Може наистина да има богат опит. Ще ми се да имаше начин да се познава колко време фенрисът е бил вълк, а не просто на каква възраст се е преобразил. Двайсет и осем не ми говори нищо, нито пък четиринайсет или четирийсет и девет. Числата минават пред очите ми като забодени върху дъска. Двайсет и осем. Четиринайсет.
Двайсет и една. Четирийсет и девет. Седем години. Те могат да се променят през седем години.
— Това е. Това е — прошепвам. Сърцето ми препуска, на устните ми дори разцъфтява лека усмивка. Роузи ме поглежда въпросително и аз се привеждам до нея. — Годините им са кратни на седем — прошепвам пак. — Потенциалните се преобразяват на рождените си дни през седем години, във фаза на пълнолуние… — премислям за секунда, мозъкът ми щрака пъргаво, припомням си подробности от некролога на Джоузеф Удлийф. — След рождените си дни. Във фаза на пълнолуние след рождените си дни. Джоузеф току-що е бил навършил четиринайсет. Ето кога се превръщат от обикновени хора в Потенциални — щом навършат точната възраст. Това е.
Роузи кима едва забележимо и долавям в очите й да блясва удивление, почти невидимо заради светлините на заведението.
— Е, искаш ли да видиш колата? — пита фенрисът с татуираната бодлива тел и сочи с глава към изхода.
Роузи се усмихва свенливо и свива рамене. Точно така, Роузи, точно така, накарай го да те пожелае. В гърдите си усещам някаква топлина, някаква енергия, каквато не съм чувствала, откакто напуснахме Елисън. Крачка по-близо до откриването на Потенциалния, цяла тумба фенриси подръка… Отново сме ловци.
— Стига, човече, знаеш, че не бива… — обажда се друг от компанията.
Сервитьорката оставя нова кана с бира на масата им, но техните очи са приковани към Роузи. Неколцина крият ръце в джобовете си, очевидно за да скрият ноктите, които са започнали да се издължават.
— Хайде да вървим — подканва я фенрисът с бодливата тел, толкова е чаровен.
— Добре, но за малко. И искам сестра ми да дойде с мен. Нали се сещате, да ме пази от вас, момчета — кикоти се глуповато Роузи, тя играе безупречно ролята си.
Правя се, че не забелязвам презрителната физиономия, с която фенрисът ме оглежда, превръзката и всичко останало.
— Разбира се — отвръща той с престорена сърдечност и й подава ръка.
Роузи промушва ръка под неговата, излъчва гърди и отмята коса. Аз тръгвам подире им, а останалата глутница ни следва, един се отбива да каже на служителя да не изтрива резултатите от пътеките ни. Сигурно смятат да изкарат още няколко игри, след като си направят угощението с нас.
Фенрисът води сестра ми покрай машините за дъвки и за топчета с изненади, покрай група кльощави тийнейджъри (а те бързат да скрият джойнтовете, които пушат, докато минаваме). Когато отваря външната врата, ни лъхва хладен въздух. Не виждам Сайлъс, но съм сигурна, че е тук и ни наблюдава. Глутницата ме игнорира, всички се скупчват зад сестра ми, докато високият бъбри нещо за двигатели и конски сили. Той посочва нещо отпред.