И изведнъж се смръзва. Другите също се заковават на място и някои привеждат глави като нахокани псета. Не че колата, към която сочи високият, не е впечатляваща. Тя е лъскава и ослепително червена, все едно стриптийзьорка посред паркинг, пълен с бежови и сребристи монахини. Въпросът не е в колата.
А във фенриса пред нея.
Чудовището е в човешки облик, но очите му са по-студени и звероподобни от очите на всеки фенрис, който някога съм виждала. Облечен е в бяла риза с дълъг ръкав, но тя не скрива масивните му бицепси, нито татуировките, опасали гърдите му. Челюстта му е здрава, квадратна и макар че стои абсолютно и напълно неподвижно, яростта просто извира от него. Той накланя глава встрани и поглежда фенриса с бодливата тел с жестока садистична усмивка. Подпрял се е на колата и виждам знака на китката му: стрела. Черна стрела с корона около нея. Водача на глутницата на Стрелата.
— Забавляваме се тази вечер? — пита Водача, поглаждайки небрежно ноктите на ръката си.
Глутницата потръпва. Чудовища, а и те са ужасени. Пристъпвам по-близо до сестра си и долавям страха й, почти осезаем през стоящите помежду ни вълци. Не се бой, Роузи. Аз съм тук. Стисвам по-здраво брадвичката, а с другата ръка улавям дръжката на ножа. Сайлъс е тук. Ние сме ловци, ще те пазим. За мое учудване посред цялата каша изведнъж изпитвам нещо подобно на облекчение. Възможността да защитя сестра си ме кара отново да се почувствам силна, отново почти наред.
— Само кратка почивка. После пак тръгваме да го търсим — отговаря веднага фенрисът с бодливата тел и кимва, сякаш да подсили достоверността на думите си.
От боулинг залата се изсипва група шумни тийнейджъри. Когато ни виждат, те изведнъж притихват и после бързо се пръсват по колите си без дълги сбогувания — явно дори за тях е очевидно, че нещо опасно назрява във въздуха.
Водача се ухилва и това е смразяващо.
— Така, така. Защото на мен ми изглежда, че вие, момчета, сте го ударили на живот. Бира, боулинг, хубави мацки — той обхожда с поглед тялото на сестра ми. Виждам как тя потръпва и не съм сигурна дали продължава да играе, или е наистина. — Виж какво, очевидно си нов при Стрелите. Но съм сигурен, че дори и при Камбаните заповедта си е заповед.
— Това да не е… брат ти, или нещо такова? — пита с плах гласец Роузи.
Само така, Роузи, продължавай да говориш. Продължавай, докато измисля как да надвия главатаря на глутницата на негов терен и с неговите вълци зад гърба му.
— Нещо такова — казва Водача. — Той щеше да ти показва колата, нали?
Роузи кимва.
— Защо не дойдеш тогава да разгледаш това бижу?
И двете с Роузи изстиваме. Тя не може да се бие с Водача, той не й е по силите. Аз правя крачка напред с отчаяно желание да се втурна при сестра си, макар че вероятно и аз няма да се справя с него. Във всеки случай не и в присъствието на всички тях. Те ще ме удържат достатъчно дълго, докато той й посегне. Докато видя как я убива… Дишай, Скарлет, дишай. Роузи сякаш се дръпва леко назад, все едно би предпочела да остане с не толкова страшния фенрис. Може би ще успея да ударя Водача с брадвичката с точно насочено хвърляне… но Роузи е до него, тя вече поема ръката му и може да улуча нея…
Водача повежда Роузи към колата с вид на горд родител. Вълците от глутницата престъпват от крак на крак, чакат заповед, фенрисът с бодливата тел остава заедно с тях.
— Боята е поръчкова, разбира се. Искаш ли да се повозиш? Мога да те разведа из града, сладурче. Да напазаруваме? Да вземем нещата от химическо чистене? Да купим някакво пиене? — нарежда Водача с цинична усмивка.
Той пристъпва по-близо до Роузи и е толкова висок, че, за да види лицето му, тя трябва да гледа почти право нагоре. Забелязвам как ръцете й треперят. Но което е още по-лошо, забелязвам как Водача се наслаждава на нейния страх.
— А, няма нужда. Напазарувах сутринта — отвръща тя със своя глас, а не с престорения, и едвам се удържа да не изкрещи.
Търси лицето ми сред останалите, но преди да ме види, Водача я хваща за брадичката и я обръща към себе си. Ноктите му са дълги и пожълтели, очите му проблясват с охрен блясък на лунната светлина.
— Хайде сега, да не бъдем неучтиви — казва тихо той.
По врата му избиват снопчета рядка, остра козина.
Неуловимо размърдване наблизо привлича погледа ми. Не виждам кой е, но нещо в движението ми е познато. Сайлъс. Добре. Значи трима срещу… шест. И все пак.