— Ами просто… не обичам да се качвам в коли на непознати — смотолевя Роузи.
Водача притваря очи, сякаш пие от нейния ужас. Гневът започва да измества тревогата в сърцето ми, да ме изпълва със сила. Хайде, Роузи, ти командваш парада сега. Тя захваща ръце пред гърдите си с притеснен вид.
— Ами тогава да се опознаем по-добре — отвръща фенрисът и гласът му потъва в дрезгаво ръмжене.
Остър пукот нарушава тишината на нощта, когато гръбнакът му се извива напред, носът му се издължава в муцуна и той разтваря запенена паст в див гърлен вой.
След това се хвърля към Роузи, опитва се да я сграбчи с още получовешките си лапи.
Но сестра ми го изпреварва. Тя измъква бързо ножа и го плъзва през корема на вълка със замаха на художник, полагащ щрих със своята четка. Водача отскача назад и последните остатъци от човешкия му вид се стопяват, докато оглежда нанесените поражения. Щом вижда гъста кръв да струи през козината му, сбръчква муцуна със злобно ръмжене. Хвърля поглед към останалите от глутницата и те се свличат на колене, а гърбовете им се извиват с хрущене. Изваждам оръжията си — те като че ли не осъзнават, че съм зад тях.
Роузи измъква втория нож и се прицелва. Той излита от ръката й като звезда право към гърдите на Водача. Но Водача го отбива без усилие. Вдига ноктеста лапа към сестра ми и аз усещам как от гърлото ми изригва писък, когато разпознавам замахването отпреди седем години. Ударът ще извади окото на сестра ми. Втурвам се през все още трансформиращите се фенриси, въртя брадвичката, сякаш разчиствам клони от пътя си. Очите на Роузи се разширяват от ужас пред посегналите към лицето й закривени нокти. Стисвам зъби и устремявам цялото си тяло напред, загърбила останалите вълци, в отчаян напън да я стигна.
Над паркинга се разнася яростен крясък, човешки, но не по-малко свиреп от вълчия вой. Мятам поглед встрани: Сайлъс тича към Роузи с ловен нож в едната ръка и вдигната брадва в другата. В очите му гори гибелен пламък. Той замахва миг преди ноктите на Водача да докоснат лицето на Роузи и блъсва чудовището встрани.
Което означава, че е мой ред. Страхът и гневът се изпаряват и ме изпълва ледена увереност. Подхвърлям брадвичката върху дланта си и се обръщам назад към глутницата. Те всички са се преобразили и пълзят, долепили кореми към земята, а челюстите им тракат като мечи капани. Замахвам с ръка. Брадвичката улучва челюстта на най-близкия фенрис и я чувам как се троши. Останалите скачат едновременно към мен, но аз се въртя бясно, посичам всичко, до което успея да стигна. Водача надава вой зад гърба ми, обаче не поглеждам назад. Не мога да погледна назад.
— Тръгвайте! Тръгвайте! Имаме каквото ни е нужно! — ръмжи като обезумял Водача.
Той е главатарят на Стрелите… уплашил ли се е изведнъж? Няма значение, стига само да умре.
Подскачам високо и се стоварвам със силен удар с двата крака върху гърба на един от зверовете. Привеждам се, за да избегна друг, който в същия момент се хвърля към гърлото ми, и забивам брадвичката в този под краката си. Той почти моментално се разпада в сенки и аз стъпвам на земята. Обръщам се и зървам челюстите на още един пред лицето ми, после изведнъж конвулсивно се дръпват. Когато вълкът се строполясва, виждам, че зад него е сестра ми. Той също се разтапя в мрака и тя вдига от земята ножа си.
Отново еква вой — сигурна съм, че това е Водача. Извръщам се бързо, размахала оръжие, но за моя изненада останалите три фенриса започват да отстъпват. Главите им са приведени ниско и от гърлата им гъргори гръмотевично ръмжене, от което костите ми вибрират. Водача надава вой и усещам, че звукът долита някъде отдалеч като ехо. Един от фенрисите траква челюсти към мен, после се врътва и побягва. Не. Стига, не и това отново. Затичвам се към тях, но останалите го следват. Продължавам да ги гоня извън паркинга, през улицата, където на косъм се разминавам с няколко коли, тичам със сетни сили, а наметката се развява на гърба ми.
Те са бързи, много по-бързи от мен. Вече са само точки на хоризонта. Но… да, те се шмугват сред дърветата в парка. Следвам ги натам, накрая забавям крачки и спирам. Опирам ръце на коленете си и се мъча да си поема дъх, дробовете ми горят. По дяволите! Водача ни беше в ръцете…
Чувам стъпки и бързо се изправям, но е Сайлъс. Той се промъква сред дърветата като вода, с тихо шумолене по листата.
— Бяха много бързи — казва намръщен, когато стига до мен.
Кимам и двамата стоим един до друг, оглеждаме гората. Няма нищо — само звук на поклащащи се от вятъра клони и петна от лунна светлина, нашарили земята. Сайлъс се обръща към мен, затуля ме от лунните лъчи. Аз дръпвам превръзката от окото си, съсипва ме стичащата се под нея пот.