— Изпуснахме Водача. — Въздъхвам с досада. Този път бях толкова близо. Просто не бях достатъчно бърза, достатъчно силна. Преглъщам безсилния си яд. — Дали не би могъл да го проследиш?
Сайлъс се взира в тъмнината.
— Мога да опитам, но освен ако не са свърнали на обратно, вече отдавна трябва да сме ги изпуснали.
— Моля те — казвам, свела поглед.
Той полага нежно ръка на рамото ми.
— Нали ти казах, ще опитам. Няма нужда да ме молиш.
Той коленичи на земята, стрива бучици пръст, прокарва длан по стръкчетата трева. Навлизаме по-навътре в гората, ала след по-малко от четвърт час се обръща към мен и ме поглежда виновно.
— Съжалявам, Лет, но… е тъмно. Прекалено тъмно. Може би Лукас или баща ми биха успели да намерят дирята в тази тъмница, но аз не съм чак такъв горски човек като тях.
— Няма проблем — отвръщам, но тонът ми със сигурност казва обратното.
Ако не проследим дирята веднага, всичко губи смисъл. И двамата знаем, че до зазоряване вълците ще са изчезнали.
— Ще го намерим отново — заявява Сайлъс и повдига един надвиснал клон от дясната ми страна — моята сляпа страна; аз нямаше да го видя.
— Защо си толкова сигурен? — вдигам вежди.
Вече излизаме на пътя. Сайлъс се смее.
— Нали това ти е работата, Лет.
Свивам рамене: така е.
— Това ни е работа — поправям го и му хвърлям многозначителен поглед.
Той прави шеговито безпомощна физиономия и двамата се запътваме обратно към Роузи.
Глава 14
Роузи
— Нищо — Въздъхва Скарлет. — Това е. Изчетох всички книги от библиотеката, които имат нещо общо с върколаци или фенриси. Разпечатах близо сто страници от интернет — и там нищо. Нищо.
Тя поглежда навън през прозореца. Небето е забулено в тежки дъждовни облаци, през които в апартамента се процежда хладна бледосиня светлина. Аз използвам някои от старите й записки, за да сгъвам хартиени жаби, като се надявам да не ме попита къде съм се научила да ги правя.
От вечерта в боулинг залата са минали три дни. Отначало Скарлет изглеждаше щастлива, че сме успели да убием поне два фенриса, но после стана още по-настървена, по-мотивирана да открие Потенциалния и да се изправи отново лице в лице с Водача на Стрелите. А аз се събуждам нощем, плувнала в пот от гледката на ноктите му пред лицето си, с усещането, че не мога да сторя нищо, освен да поема удара. Ако не беше Сайлъс…
— Времето ни изтича — казва тя, става да си налее чаша вода и рови в натрошените остатъци бисквити с вид на животинки. Сякаш за да я подразни, часовникът на църквата бие четвърт час. — Не може да няма още нещо, което да направим. Онази вечер щяхме да унищожим цялата група от боулинга, ако не се беше намесил Водача им. Може би трябва пак да опитаме нещо подобно.
— Но не и с глутницата на Стрелата — намесва се Сайлъс от дивана, където се е излегнал и си подхвърля топка за тенис. — Водача им без съмнение е предупредил всички за нас тримата. А и нали решихме, че ще ловуваме най-вече, за да съберем информация за Потенциалния?
— Не можем просто да пренебрегнем цяла глутница — възразява енергично Скарлет с нотка на отчаяние в гласа. — А и остават Камбаните, Монетите… Техните водачи не знаят кои сме.
— Да, и вероятно вече се присъединяват постепенно към Стрелите — казва мрачно Сайлъс, изтегля се нагоре и сяда на дивана. — Не виждаш ли, че се организират. За тях е по-добре да се слеят в обща глутница и да намерят Потенциалния, отколкото да си останат разединени и да го изпуснат. Една обединена глутница ще е много по-трудна за побеждаване, отколкото три.
— И тогава какво, Сайлъс? Имаш ли някакво предложение? — сопва се Скарлет и удря дъното на чашата си в плота толкова силно, че Душевадеца избягва от стаята.
Сайлъс въздиша.
— Не знам, Скарлет. Нямам за цел да те дразня, само казвам, че сме тук от три седмици и единственото, което знаем, е, че Потенциалния е конкретен човек, че може да се преобрази само в конкретен период от време и че подходящата за него лунна фаза настъпва веднъж на седем години. Това са половината хора на планетата и цялата тази работа с „пълнолунието след рождения ден“ не ни помага с нищо, освен ако не планираш да започнем да се промъкваме по рождените дни на хората. Това не е лъжица за нашата уста, Лет. Може би трябва да се концентрираме върху лова, а не върху възможността да ги примамваме чрез Потенциалния — казва Сайлъс с твърдия тон, който, изглежда, пази специално за Скарлет.
— И как точно ще ловуваме, Сайлъс? Роузи ще примами сама всички вълци в града ли? Дори не биха усетили разликата в бройката си, ако нямаме Потенциалния!