— А усещаха ли я по-рано? Преди този Потенциален да влезе в играта, ти беше доволна да ловиш отделни заблудени вълци — отвръща Сайлъс.
Той не се бои да спори с нея — но пък и тя не се бои да спори с него.
— Със знанието идва отговорността! — отсича Скарлет с пламнало от яд лице. — След като знаем, че можем да използваме Потенциалния, наше задължение е да го сторим. Ние не се измъкваме по лесния начин, Сайлъс.
Сайлъс измърморва нещо под носа си. Сестра ми се разпалва още повече, буквално кипва.
— Какво каза? — пита тя със заплашителен глас и разбирам, че е чула повече от мен.
Минава ми през ума да се намеся по време на паузата, но не съм сигурна, че мога: чия страна ще взема? На сестра си, с която съм едно цяло, или на момчето, което обичам? Така че стисвам устни.
— Няма значение — поклаща глава Сайлъс и се пресяга за една книга.
— Кажи ми!
Сайлъс изпъшква и я поглежда.
— Лет, може би това е твоя работа. Което не означава, че е и моя. — Докато го казва, очите му за миг се отместват към мен, но аз поглеждам встрани.
Не бих могла да кажа подобно нещо на сестра си. За щастие гневът на Скарлет изригва, преди да е забелязала погледа му.
— Не е твоя? Не е твоя? — извисява глас. — Знаеш ли какво? Чудесно! Върви си в Сан Франциско и се забавлявай. — Тя фучи и думите капят като отрова от езика й. — Но тяхната кръв ще бъде по ръцете ти, Сайлъс. На всички момичета, които си можел да спасиш, но не си пожелал. Надявам се техният живот да си заслужава колкото твой урок по китара. Надявам се да мислиш как се чувстват техните майки, бащи и сестри. Не знам дали ще имаш очи да им кажеш, че техните малки момичета са умрели, защото ти си искал да се научиш как да дрънкаш на шибаната си китара Twinkle, Twinkle, Little Star.
— Стига, Лет… — обажда се Сайлъс и виждам как раздразнението на лицето му се превръща в израз на вина.
Скарлет го възпира с длан и поклаща глава, сетне поглежда към мен.
— Роузи, явно оставаме само двете с теб.
Думите й са предназначени за него, но ме прерязват като нож.
Кимам, не смея да погледна към Сайлъс и примигвам, сдържайки сълзите си. Скарлет се врътва, грабва брадвичката си, излиза и тряска вратата, която отскача от касата и се отваря отново.
За момент настъпва тишина. Преглъщам буцата в гърлото си и отивам до мивката, хвърлям вътре чиниите от закуска с такава сила, че чувам как една от тях се пуква. Аз трябва да ловувам. Тя е моя сестра. Трябва да ловувам: всеки ден момичета биват убивани, изяждани — аз мога да спра това.
— Роузи — казва Сайлъс с въздишка.
— Не — отсичам. — Не биваше да й го казваш, Сайлъс. Тя е права, това е наша работа.
— Роузи, знаеш, че и ти като мен не желаеш да прекараш целия си живот в преследване и проучване на вълците. Не искам да наранявам Скарлет, но просто не мога да живея по нейния начин… нито пък ти можеш — казва Сайлъс.
Не мога да разбера дали ми се оправдава заради Скарлет, или се опитва да убеди мен.
— Тя е моя сестра! — изкрещявам с пламнало лице; сигурна съм, че съвсем скоро ядът ми ще се излее в сълзи.
— Да, твоя сестра — повтаря Сайлъс. Очите му са дълбоки и блестящи, два обсидиана в синкаво осветената стая. — А не ти. Ти си отделна личност, Роузи. — Думите му не са гальовни, по-скоро са непреклонни.
Засмивам се саркастично и няколко сълзи се отронват от миглите ми, търкулват се по лицето ми и цопват в мръсната вода в мивката.
— Ние имаме едно сърце — прошепвам и отмятам коса от мокрото си лице.
Едно сърце, разкъсано на две, за да остана аз по-дълго в безопасност вътре в майка ни, а тя да затули със своето тяло моето. Нейното тяло пред моето, за да съм в безопасност, вместо да се изправя пред пастта на чудовището. Винаги нейното тяло пред моето, така че тя да е наранена, посечена, раздрана на парчета, а аз да виждам и с двете очи и да мисля за живот извън лова.
Аз съм толкова себична, толкова дребнава и себична. Навън трясва гръм, така внезапен и силен, че овехтелите черчевета на прозорците издрънчават. В далечината проблясват назъбените линии на светкавиците, сливат се с идеално правите черти на небостъргачите в центъра. Бурята наближава.
Обръщам се, за да нападна отново Сайлъс, да го питам как изобщо се осмелява да ми държи сметка защо се отказвам от всичко, за да ловувам със Скарлет. Но преди да видя каквото и да било, зървам валмо от сива козина да се изнизва навън. Изпускам приборите, които държа, с крясък:
— Оставили сме вратата отворена!
Втурвам се покрай Сайлъс, грабвайки пътьом наметката си от облегалката на стола. После се връщам с два големи скока, за да взема коша за пране — Душевадеца не може да бъде хванат с голи ръце, а само уловен в капан. Нахлузвам си наметката, докато тичам надолу, прескачайки по две стъпала наведнъж. Изскачам от входа на сградата навън, през цялото време викам името на Душевадеца като умопобъркана. Защо всяко нещо в този град има същия бледосив оттенък като неговата козина? Глупав, глупав, глупав котарак.