— Не може да е избягал надалече — притичва зад мен Сайлъс със загрижен вид.
Не отвръщам нищо, притеснена, че гласът ми ще изтънее в жалък фалцет. Наоколо има толкова много движение и нищо не е на моя страна: всичко е остри насечени форми, лакти, ъгли и автомобили със скърцащи спирачки. Никъде не забелязвам плавните провлачени движения на моята котка. Очите ми шарят през улицата към пустеещия парцел. Зад телената ограда мръдва сиво петно.
— Ето го! — виквам толкова рязко, че един куриер на велосипед насмалко да се залепи на пожарния кран.
Без да му обръщам внимание, претичвам на отсрещния тротоар, а наметката се ветрее на гърба ми. Снова покрай оградата, докато не намирам пролука. Сайлъс се появява до мен, взима коша от ръцете ми и повдига мрежата, за да мога да мина. После прехвърля коша през оградата и на свой ред се промушва.
Когато се изправя, мрежата пада с дрънчене зад гърба му. Тук вътре е някак по-тихо, сякаш гъстите бурени и ръждясалите коли, вкопани покрай оградата, спират шума откъм улицата. Сградите от двете страни изглеждат почти изоставени, старите им дървени балкони ни се зъбят от изронените тухлени стени, а тук-там забравено пране плющи на вятъра. Няколко тежки дъждовни капки падат върху косата ми. Аз коленича в прахоляка, надничам под грохналите автомобили. За миг се изправям стресната, когато помиярът от съседния двор започва да лае гневно по мен през оградата, блещи ми се злобно с жълтите си очи.
— Сигурна ли си, че беше тук? — крещи Сайлъс от отсрещния край на парцела, докато разгръща с ръце гигантските бурени.
Кимам, а гърлото ми горчи от ужасната черна буца страх, лепната под небцето ми. Отново викам Душевадеца по име.
А после просто се разплаквам.
Неговото име, името на Скарлет, на Сайлъс, всичко се излива от мен като отчаян поток от слепени звуци. Искам някой да подреди нещата, някой да ми помогне да не се чувствам така, сякаш умът и сърцето постоянно ме разкъсват в различни посоки. А най-много искам някой просто да ми каже какво да правя, да намери котката ми в дъжда и да върне поне някакво чувство за нормалност на всичко. Сайлъс се изправя и ме поглежда, вятърът развява косата край лицето му, а тениската му е изцапана с кал.
— Престани — казва твърдо той. Аз клатя глава — не мога да спра. — Хайде, Роузи. Ти владееш положението, нямаш нужда някой да те спасява — продължава той, четейки мислите ми. — Стига вече.
Кимам, подсмърчам и без да се доближим един до друг, двамата се обръщаме и продължаваме търсенето. Дишам тежко, но вече не плача. Проправям си път през отпадъците, надзъртам в хваналите паяжини купета на старите фолксвагени и на места разклащам телената мрежа.
— Чакай! — виква Сайлъс и гласът му е последван от силна гръмотевица.
Изправям се бързо и го виждам да тича покрай далечната стена, където парцелът граничи с порутената жилищна сграда. Той се хвърля в гъстите бурени и изскача отново, преследвайки сивата сянка, която се стрелва между колите и пак изчезва в треволяка. Втурвам се натам и точно когато стигам до Сайлъс, нов гръм разцепва небесата и дъждът се отприщва с такава сила, че по лицата ни отхвърча мазилка от изронената сграда.
— Мини отляво — виквам му аз.
Сайлъс свива нататък, а аз се мятам направо, прескачам ръждив автомобилен двигател и стара машина за игра на флипер. Душевадеца изскача изпод машината, но още щом го улучват първите капки дъжд, хуква обратно към нея.
— Хвърли ми коша — вика Сайлъс, аз същевременно вече съм му го подхвърлила. Той го хваща и мълниеносно го захлупва на земята. Душевадеца остава отдолу, хванат миг преди да се шмугне обратно в убежището си. — Пипнах те! — възкликва триумфално Сайлъс, настъпил дъното на коша, за да го удържи, докато животното отдолу беснее и се блъска в стените.
Аз се смея от облекчение, а по бузите ми рукват сълзи.
— Боже, как те мразя, котарак такъв! — смея се и плача едновременно, докато отивам към тях. Целите ми дрехи са оплескани с кал, а косата ми виси на мокри кичури, но не ме е грижа за това. Надничам през пролуките на коша да видя Душевадеца, който ми се блещи отвътре и явно ме смята за предател. Изправям се и срещам погледа на Сайлъс. — Благодаря ти — промълвявам по-тихо, отколкото съм очаквала.