Нещо се надига вътре в мен, тръпне отмаляващо в гърдите ми.
— За нищо — отвръща той.
Очите му са приковани в моите, взорът му сякаш ме притегля. Той облизва неспокойно устни и прокарва пръсти през косата си. Душевадеца измяуква под коша, ядосан от пороя, дъждовните капки се задържат по миглите на Сайлъс и се стичат надолу по устните му. Защо ли се заглеждам в устните му? Прибирам косата си зад ушите, пороят постепенно удавя звуците на града оттатък оградата.
— Роузи — казва, по-скоро прошепва той.
Докосва върховете на пръстите ми и този път аз протягам ръка и вплитам пръсти в неговите. Сайлъс си поема дъх, сякаш иска да каже още нещо, но наместо това ме притегля към себе си, скъсявайки разстоянието помежду ни, докато накрая гърдите му докосват моите при всяко вдишване. Тялото му е топло и от чувството, че съм опряна в него и усещам топлината на кожата му, съм като зашеметена.
— Извинявай — изговаря тихо той, но не се отдръпва от мен.
— За кое?
— За това, което ще направя — казва с глас, мек като кадифе.
После откъсва пръсти от моите и посяга към лицето ми, избърсва с длан дъждовните капки по кожата ми. Вълнението се разлива от гърдите по цялото ми тяло, пулсира във вените ми, копнее да бъде освободено. Слагам ръце върху гърдите му, без да знам какво точно правя, а той най-сетне се навежда напред и нежно повдига брадичката ми.
Устните му докосват моите, отначало плахо, а после все по-жадно, а аз се вкопчвам във фланелката му, сякаш се държа, за да не бъда отнесена от бурята, разразила се над главите ни. Ръцете му се плъзват по гърба ми и едната се спуска до бедрото ми, докато другата ме притегля все по-плътно, имам чувството, че ще се разтворя в него, защото никога, никога нещата не са били толкова подредени.
Глава 15
Скарлет
Изминавам на посоки километри. Аз нося отговорност. Това не е безсмислена игра. Сайлъс греши. В небето трещи гръмотевица.
Тръгвам по една улица, която ме отвежда до низ от неугледни еднофамилни къщи и неподдържани спортни площадки. На ъгъла има грозно на вид училище, явно изгубило неравната битка с престъпността в квартала. Съзнанието ми е напрегнато до такава степен, че сякаш всеки миг ще избухне. Вълците понякога се навъртат край училищата. Струва си да проверя.
Вмъквам се в училищния двор с падането на първите дъждовни капки и докато стигна до олющеното здание, вече се е разразила истинска буря.
Учениците явно не са на смяна — паркингът е празен, с изключение на очукано кафяво комби, паркирано до гъстия жив плет. В него виждам възрастен мъж, силно брадясал, той прави на някого знак да се доближи до колата. Прокрадвам се по-близо и надзъртам иззад ъгъла, за да видя на кого маха. Оказва се момиче, вероятно от средните класове, притиснало неспокойно учебниците си към гърдите под разтворения кариран чадър.
— Искам само да те питам за пътя! — подвиква той едва ли не с развеселен глас.
Момичето поклаща глава и отстъпва назад, увеличава разстоянието помежду им с няколко метра. Браво на малката, казвам си аз, притичвайки от ъгъла на училището до живия плет, без да обръщам внимание на дъжда, който влиза в окото ми. Мъжът я повиква отново.
— Вижте, аз не карам и не мога да ви обясня пътя — отвръща тя. — Изчакайте да дойде майка ми, тя ще ви каже.
Мъжът кимва и дръпва ръчната спирачка, после слиза от колата и тръгва към нея с бавни уверени стъпки. Малката пребледнява и трескаво се мъчи да отвори масивната двойна врата на училището, но тя е заключена. Усещам как ми скача адреналинът: любовта към лова, любовта към предназначението ми. Мъжът я доближава — с ръце в джобовете и с тъмен блясък в очите.
С два скока съм до тях, измъкнала брадвичката. Заковавам се зад гърба му и подпирам острието в гърлото му, радостна от изненадата му. Той се обръща стреснато. Хайде, преобрази се. Ще бъдеш вторият ми успешен лов в този град.
— Ей, госпожичке — изквичава той и отстъпва крачка назад.
Зад него момичето изглежда вцепенено от ужас и объркване.
— Ей, вълчо — дразня го аз.
Той ме гледа продължително, после изведнъж се хвърля към мен отляво. Но аз съм по-бърза. Замахвам с брадвичката и му сцепвам ръката с дълга кървава бразда. Мъжът изпищява и се свлича на колене, притиснал раната.
— Кучка мръсна — ревва той, гласът му отеква от училищната сграда и чезне в дъждовната пелена.
Аз пристъпвам към него и вдигам отново брадвичката. Хайде, преобрази се. Бий се с мен.