Лицето на мъжа пребледнява като на неговата несъстояла се жертва. Той вдига умолително ръце.
— Чакай, съжалявам, нямаше нищо да й направя. Ще я оставя на мира, обещавам.
Фенрисите никога не молят. Поглеждам към ръцете му, осеяни със старчески петна, към китките.
По тях няма нищо. Няма татуировки, няма знак на глутница. Само петна.
Смръщвам чело и пускам брадвичката до бедрото си. Мъжът се тресе, кръвта от раната се процежда между пръстите му. Поглеждам към момичето, което ме съзерцава с някаква ужасена признателност.
Сгрешила съм. Той е просто човек, долен, чудовищен, но не и вълк. Наистина губя форма.
— Изчезвай — процеждам и отстъпвам встрани.
Мъжът скача и тича към колата си, след което изфирясва от паркинга със свистене на гумите по мокрия асфалт.
Стоя неподвижно, дъждът се стича по дрехите ми и капе от острието на брадвичката. Сгрешила съм.
Не мога да го правя сама. Нуждая се от сестра си. И от партньора си. Тъкмо си го върнах, не бива да го оставям да изчезне отново.
И освен това… въздишам и примижавам… явно се нуждая от тях не само за лова.
Поглеждам към малката, която стои притисната до вратата на училището.
— Добре ли си?
Тя кимва.
— Коя си ти? — ме пита с тънко гласче, едва доловимо през шума на бурята.
Не отговарям нищо. Обръщам се, минавам през живия плет и свивам зад ъгъла на училището.
Не мога да го правя сама; не мога да постигна нищо без Роузи и Сайлъс. Но трябва да ги навия. Не бива да им позволявам да зарежат лова.
Да зарежат мен.
Когато се прибирам в апартамента, заварвам Роузи седнала до масата с увит на главата пешкир. Душът в банята е пуснат, тоест Сайлъс е там. Оглеждам стаята — Душевадеца е мокър като мишка и се ближе с вид на накърнено достойнство край леглото.
— Какво е станало тук? — питам рязко.
Свалям дрехите си и ги оставям на мокра купчина пред спалнята ни.
— Душевадеца избяга навън — обяснява Роузи.
В гласа й има нещо, някаква напевност — като в говора на принцеса от анимационен филм. Поглеждам я въпросително, но тя не откъсва очи от книгата, която прелиства.
— Тази вече я изчетох — отбелязвам, докато си намъквам сухи дънки и тениска. — Два пъти.
— Съжалявам. Исках само да помогна — казва Роузи и затваря книгата.
— Няма проблем. — Опитвам се да звуча по-меко, но ми е трудно. Ядът към Сайлъс още клокочи в мен. — Откри ли нещо ново? — питам сестра си, сядайки до нея на масата.
— Не — отвръща с кратка въздишка Роузи. — Пак сме там, откъдето започнахме. — Тя пуска книгата на пода и не посяга да вземе друга. — Сайлъс каза, че ще отиде да навести стария Рейнолдс. Аз обаче ще остана да ти помагам с проучванията. — Роузи кръстосва крака върху купчината книги пред себе си и забелязвам, че прасците й са дебело намазани с розов цинков мехлем.
— Това за какво е? — питам.
Роузи свива рамене.
— Докато сме гонили Душевадеца, май съм се одраскала в отровен бръшлян. Но го измих и се намазах навреме.
— Дано — казвам и поглеждам безупречно гладката й кожа. — Отровният бръшлян е гадно нещо. Помниш ли как веднъж пострадахме и двете като малки?
— Не — поправя ме Роузи. — Пострада първо ти, а аз по-късно. Сещаш ли се, че ти се отъркаля, без да искаш, в бръшляна, докато играехме, и цялото ти лице се поду. А аз… аз се подух чак след около седмица.
— Да, и?
— Направих го нарочно. Отидох и се отъркалях на същото място.
— Защо си направила тая глупост? — питам през смях.
Роузи поклаща глава:
— Защото мама те пусна да спиш при нея, а аз останах сама в нашата стая. Беше ми скучно.
— И затова се отъркаля в бръшляна?
— Просто адски много ти завиждах. И бях готова да направя всичко, за да съм като теб, дори нещо глупаво… — тя млъква отнесено.
Сайлъс ни прекъсва, като излиза от банята; дрехите са залепнали накриво по още мокрото му тяло. Той започва да рови из багажа си, без да поглежда към мен, докато накрая измъква от купчината дрехи чифт чорапи. Забелязвам, че и той има мехлем, но по ръцете.
— Роузи казва, че ще ходиш при стария Рейнолдс? — питам, донякъде като предложение за примирие.
— Да. Откакто сме тук, съм го посещавал само веднъж — отвръща той и мята мократа си кърпа върху облегалката на стола. — Сигурно ще се върна към осем-девет часа. Ще ходим ли на лов тази вечер?
— Да, но ако искаш, ще започнем без теб. Винаги можеш да се присъединиш към нас по-късно. — Още едно мирно предложение, макар че този път го изказвам малко насила.
Сайлъс изглежда впечатлен и мисля, че забелязвам в очите му нещо като чувство за вина. Той хвърля поглед към Роузи, после отново към мен с извинителна усмивка.