Той не се движи, а писъците наоколо не секват. Какво правя? Трябва да стана, да се бия с него. Но не, той се е ударил в стената като човек, а не като вълк. Не е достатъчно силен, за да се изправи след такъв ритник. Няколко души ми помагат да се надигна и Тимоти ни извежда от помещението. Няма как просто да го оставя така. Трябва да се промъкна обратно и да го убия. Долавям откъслечни разговори, после един от служителите на центъра минава бързо покрай мен и заключва вратата на салона. Главата ми пулсира, докато някой ми помага да седна на стола на рецепцията.
— Сега ще те почистим…
— След малко ще дойде линейката…
— Не се тревожи, душичке, заключихме го вътре…
— Още й тече кръв…
— Нищо ми няма — обаждам се накрая и повдигам леко блузата си, за да видя раните. — Дори няма да има нужда от шевове.
— Миличка, откъде би могла да знаеш — поклаща глава една от жените, притиснала към главата ми торбичка с лед.
— Повярвайте ми. Имала съм много шевове — казвам аз, ставам и поглеждам назад към вратата на салона. Не виждам начин да вляза отново вътре. Пред нея са застанали няколко души, а около мен се е събрала фактически цяла тълпа. По дяволите. Още един ще отърве кожата. — Скарлет ще ме убие — измърморвам на глас.
— Не се притеснявай за тази Скарлет, миличка, която и да е тя. Но бях прав, силно момиче си ти — казва Тимоти. Гласът му леко трепери, също както и ръцете. — О, слава богу! Полицията дойде.
Отвън спират две патрулки и една линейка. С много убеждаване и въпреки протестите на персонала и останалите танцьори успявам да уверя хората от спешното, че нямам нужда от помощ. Тогава те само ми дават още няколко торбички лед и се запътвам към салона. Напрягам се, готова да се бия с фенриса, очаквам, че той дебне зад вратата, готов да изскочи. Но не. След малко го изнасят вързан за носилка. По лицето му се стича кръв, а от кожата и косата му стърчат парчета стъкло. Косата му е сплъстена и наподобява козина, но се съмнявам, че някой друг, освен мен ще забележи. Докато го носят покрай мен, клепачите му леко се отварят. Тимоти обаче изсъсква по него почти като котка и вълчите очи се затварят отново.
Присъстващите наобикалят полицаите, нетърпеливи да разкажат какво се е случило. Аз опитвам да се измъкна, но Тимоти настоява да остана и да дам показания. Докато предавам на полицая постната си версия на историята, нещо от рода на „той ми се нахвърли и аз го ритнах“, на паркинга отвън спира луксозен автомобил. От него изскача мъж в делови костюм и се запътва устремно към нас, оправяйки пътьом възела на вратовръзката си.
— Здравейте, инспекторе, аз съм Робърт Кълър Старши. Разбирам, че е имало инцидент с участието на сина ми? — казва той и подава ръка на полицая, който записва показанията ми.
— Да, господин Кълър. Ако обичате да ни отделите минутка след малко. Синът ви ще бъде откаран за преглед в болницата…
— Разбира се — казва мъжът. После ме поглежда внимателно и ми прави знак с глава да го последвам встрани от навалицата. — Надявам се, че побърканият ми син не ви е причинил нещо сериозно. Мога да ви напиша чек — казва тихо той и вади чекова книжка от джоба си. — Как се казвате?
— Аз ли? — питам, не знам дали съм чула правилно. — Роузи Марч. Но всичко е наред, наистина.
— Глупости — отвръща мъжът. — Той е болен, разбирате ли. Това продължава от около година, той не е виновен за състоянието си. — Погледът му проследява отдалечаващата се линейка, после пак се връща към мен. — Опитахме да го настаним в клиника, но от това състоянието му само се влоши, тъй че сега за него постоянно се грижи човек. Предполагам, че го е изпуснал… — господин Кълър подписва със замах чека, сгъва го на две и го пъха в ръката ми толкова бързо, че оставам с впечатлението, че му се налага да го прави често. — Пробута ли ви историята как е най-малкият от седем братя?
— Да.
Човекът подбелва очи:
— На всички я пробутва. И какво от това? Аз също съм най-малкият от седем момчета, но за разлика от него съм с всичкия си. Сякаш си имам работа с двайсет и девет годишно дете.
— Не мога да повярвам, че сте успели да запазите… човешкия му вид. — Последните думи се изплъзват почти неволно от езика ми, но господин Кълър само свива рамене.
— Правим го с цената на много грижи и много пари. Вижте, дадох ви чека, но не мислете, че не разполагам с адвокати, които при нужда ще…
— Не, не — отвръщам бързо. — Няма никакъв проблем.
— Ами добре. Инспекторе, споменахте, че искате да говорите с мен? — обръща се той към полицая.
Докато те разговарят, аз се изнизвам навън, пускам торбичките с лед в кошчето на входа. Навън слънцето грее ослепително, а главата ми все още леко пулсира. Потърквам я с ръка, докато разгъвам чека. Хлъцвам от сумата — две хиляди долара. Две хиляди долара? За това, че онзи ме е съборил на пода? Вероятно в съда е щяло да му излезе по-скъпо. А и сигурно знае, че животът ми е бил в опасност. Кой знае дали други момичета са били убити от сина му. Да държиш фенрис затворен в дома си по този начин, запазвайки го като член от семейството… Вероятно затова е успял да съхрани човешкия си облик, докато съзнанието му е било обсебено от вълка. Трябва да му е коствало доста упражнения. Дали баща му изобщо знае какво е той? Сгъвам с въздишка чека и го прибирам в джоба си, изминавам последните няколко преки до апартамента.