— И какво от това? Аз съм шестият син и деветото дете в семейството си, ти си второто; какво общо… — подхваща Сайлъс, но Скарлет го поглежда така, че той млъква.
— Седми син… — тя се втурва към купчината вестници в другия край на стаята и хвърля няколко на пода, докато стига до разпечатката от статията за смъртта на Джоузеф Удлийф. — И с Джоузеф е било така. Седми син на седми син.
— Седмият син на седмия син веднъж на седем години — промълвява Сайлъс с известна гордост в гласа, която мисля, че е адресирана към мен.
Очите ни се срещат и аз бавно затварям „Митове! Легенди! Чудовища!“.
— Дали е това? — прошепва Скарлет и пак сяда на дивана. — Единствено това ли е нужно, за да стане някой Потенциален?
— Дори и да не е, колко седми синове на седми синове може да има в този град? — отвръща Сайлъс. Той хваща ръката ми и макар че Скарлет ни гледа, нямам сили да я отдръпна. — Решихме загадката! Сега остава само да го открием.
Никой не казва нищо. Аз стисвам ръката на Сайлъс и той ми се усмихва, а Скарлет пак се изправя и започва да крачи замислено из стаята.
— Чудесно свършена работа, любов моя — прошепва ми Сайлъс и докато Скарлет е обърната с гръб, ме притегля и целува челото ми с обожание.
Глава 17
Скарлет
Седмият на седмия. Още не мога да повярвам, че било толкова просто. Всъщност не — не мога да повярвам, че в „Митове! Легенди! Чудовища!“ е казана истината. Браво, Доротея Силвърклоу. Кой знае дали и онова с посипването на сол по первазите на прозорците наистина ще държи демоните настрана. Във всеки случай малко предпазливост не вреди.
Не мога да заспя. Главата ми бучи от натрапчиви мисли, които ме глождят. Обръщам се в леглото и поглеждам към сестра си, която лежи с разпилени по възглавницата коси и прилича на Спящата красавица. Тя го откри — последния ключ към загадката на Потенциалния.
И ме излъга. Крила е тайни от мен. Не, тя и Сайлъс са крили тайни от мен. Наистина ли са ме загърбили? Смятат ме недостойна да узная нещо елементарно от рода на този факт, че малката ми сестра ходи на уроци по танци? Изпускам я. Вече почти съм изпуснала и лова. Какво ще ми остане, освен белязаното лице, което да ми напомня колко съм безполезна без сестра си и лова?
Тя имаше късмет, че донесе важна информация, иначе щях да й се разкрещя. Но между нея и Сайлъс… сякаш има някаква връзка, от която аз не съм част. Повдигам ръка и гледам как лунната светлина се отразява от белезите ми. Подпирам се на лакът и поглеждам през процепа в завесите към Сайлъс. Гърдите му се повдигат равномерно от съня, устата му е леко отворена, а единият му крак е провесен от дивана.
Аз въздъхвам. Седмият на седмия. Съсредоточи се върху това, а не върху лъжите на Роузи. Ако успеем да го открием, да го използваме, после ще можем да се приберем в Елисън. Ще заживеем отново в къщата на Ома Марч, ще ловуваме заедно из горите край градчето, ще си върнем живота такъв, какъвто беше, когато със сестра ми нямахме тайни.
Ами ако тя не иска да се върне? Мисълта ме парва с ледената си вероятност. Роузи е държала уроците си в тайна, защото не е искала да ги прекъсва. Не съм толкова глупава — аз самата по всяко време бих избрала тангото пред върколаците, ако имах избор. Но нямам. Аз съм белязана, прикована към лова. Докато Роузи… тя е наполовина пеперудка.
През деня продължавам с издирването. Подреждам записките си. На два пъти отскачам до библиотеката. Роузи прекарва повечето време с торбичка лед, закрепена на хълбока й, за да охлади леко подутите рани, и с чаша чай в ръка. Неговата ароматна пара сякаш отблъсква студения дъжд, който почуква навън. След дълго ровене в телефонни указатели, публични регистри и вестникарски статии успявам да издиря три имена, но всъщност търсенето ми е ограничено само в Атланта. Това са Нийл Франклин, Джеймс Портър и Грег Заводни. У мен трепти искрица надежда, когато с Роузи сядаме да ги обсъдим.
— Не мисля, че Франклин е нашият човек — казва тя, като намества торбичката си с лед. — Тук споменават за шест по-големи деца, но имам чувството, че сред тях има и момиче, иначе щяха да кажат „шестима по-големи братя“.
Аз препрочитам статията и неохотно задрасквам името от списъка, защото Роузи вероятно е права.
— Колкото до Заводни… не знам, Скарлет, този човек е много, много стар.
— Да, наближава осемдесетте. Вълците обикновено намират и променят тези хора много по-рано. Малко вероятно е да е успявал да им се измъкне през всички досегашни години.