— Така е — съгласява се Роузи.
Усещам как надеждата в душата ми тлее все по-мъждиво.
— И така… Портър. За този имаме най-оскъдна информация.
Всъщност разполагаме само със съобщение за дипломирането му, в което се споменава, че са общо седем деца, но не се казва кое поред е той. Единствената причина да се захванем с него е, че преди време Сайлъс и Роузи се бяха заловили да четат във вестника платените обяви за рождени дни и бяха забелязали, че той тъкмо става на двайсет и осем.
Но нямаме адреса му. Не е регистриран в телефонния указател. Не изскача в никоя интернет търсачка.
— Трябва да изляза — изпъшквам аз.
Необходимостта да ловувам напира в мен с такава сила, сякаш иначе всеки миг ще се разпадна. Сайлъс отиде да плаща наема ни за втория месец, а Роузи изглежда толкова безпомощна с чая и торбичката си с лед, затънала в книгите, че се налага този път да я оставя на мира: ако съм безкрайно мила и добра с нея, може би ще мога да си я върна?
— Чакай, какво ще правиш, ще кръстосваш ей така улиците да търсиш Портър ли? — пита ме тя, докато заточвам набързо брадвичката си.
— Портър, някой вълк, каквото и да е. Просто трябва да върша нещо, Роузи — отвръщам, после излизам и се спускам надолу по стълбите.
Бродя без посока из бизнес квартала, наметката ми се развява от вятъра, а брадвичката е препасана плътно на кръста ми. Жалко, че не мога да отида до болницата и да очистя фенриса от танцовия клас на Роузи. Доста скоро душата ще го напусне окончателно и тогава ще стане съвсем неудържим. Но нещо ми подсказва, че болничният персонал няма да се отнесе особено радушно към момиче с превръзка на окото и цялото в белези, дошло да накълца техен пациент, пък бил той и престъпник. Вероятно не си струва рискът да ме вържат в усмирителна риза и да ме натъпчат с медикаменти.
Няколко бизнесмени, напускащи по-късно офисите си, ми хвърлят напрегнати погледи, когато вторачвам в тях здравото си око. Мяркат се дрипльовци, случайни двойки бързат към къщи. Но нито следа от фенриси. Както и от пеперудки. Когато започвам наистина да се замислям дали да не закрещя името на Джеймс Портър по улиците, си давам сметка, че е време да се прибирам у дома. Повличам крака към апартамента, а чувството на неудовлетвореност ври вътре в мен.
Наркоманът от долния етаж явно си е забъркал нова смес: вонята пълзи по стълбището като тежък облак. Минавам бързо покрай неговия апартамент и стигам до нашия, където смъквам превръзката от окото си, а в краката ми се стича локвичка от дъждовната вода.
Вратата е леко открехната, пропуска бледозлатиста ивица светлина към мрачното стълбище. Чувам Роузи — поне си мисля, че е Роузи, защото гласът й звучи различно. Някак по-възрастен, по-зрял, глас на жена, а не на моята малка сестричка. Свивам вежди и притискам гръб към стената до вратата, усещам под пръстите си люспите на напуканата боя. Опъвам врат да надникна вътре и да установя причината за тази промяна. Знам, че не е никак красиво да шпионирам сестра си, но любопитството е по-силно от моралните ми задръжки.
Не мога да видя друго, освен тесен отрязък от кухнята и малката керамична лампа, която се напъва да освети целия апартамент. Отвън през прозореца градските очертания на Атланта проблясват на тъмния фон. Отново гласът на Роузи — трябва да е тя — нарушава тишината, но не долавям думите. Отвръща й друг глас, по-басов, гальовен… Сайлъс. Той говори спокойно и нежно, тонът му е като на човек, който е много по-голям от мен, а не само три години. Навеждам се по-близо до пролуката на вратата, вдишвам сладостния аромат на чая от портокалов цвят, който се запарва на печката. Понечвам да бутна вратата, за да видя за какво си говорят, та гласовете им звучат толкова непознато. В този момент Сайлъс влиза в полезрението ми и се подпира на кухненския плот. Почти едновременно с него се появява и Роузи, черната й коса се развява около сърцевидното й лице. Тя сваля чайника от котлона и избърсва ръце в дънките си, смее се на нещо, което Сайлъс е казал. Той се усмихва широко, със странно изражение в очите. Хващам дръжката на вратата и едва не се втурвам вътре, за да поискам обяснение какво се случва, но се възпирам.
Промяната не е само в гласа на Роузи, има нещо друго, нещо, от което ми притъмнява и стомахът ми се свива. Не мога да определя какво е, докато Сайлъс не се доближава до сестра ми и не прокарва нежно пръсти през косата й, внимателно, сякаш докосва безценно съкровище. После се навежда към ухото й и прошепва нещо, от което тя поруменява, а устните й се извиват в прекрасна усмивка. Най-сетне разпознавам израза в очите на Сайлъс: обожание. Стискам зъби и се мъча да се отърся от усещането, че са ме зашлевили през лицето.