Камбаните отвън бият дванайсет часа, макар да изглежда много по-късно от полунощ.
Гушвам отново котарака и повличам крака към нишата, която двете със Скарлет използваме за спалня. Зад гърба си чувам как Сайлъс се съблича и разгъва одеялото си. Дали ще може да заспи? За себе си знам, че няма смисъл дори да се опитвам. Пропълзявам в леглото, половината на Скарлет е болезнено празна. Придърпвам възглавницата й и заравям лице в нея, вдишвам аромата на косата й — той се различава от моя, макар и съвсем леко. Как бих могла да съществувам в свят, в който тя ме мрази? Сълзите напират отново и потичат, изгаря ме омраза към самата себе си. В един момент спирам да плача, защото в нишата ми се прокрадва светлина от улицата, когато Сайлъс безшумно дръпва завесата встрани. Той се обляга на стената, скръстил ръце върху голите си гърди, а косата пада пред очите му. После почти безшумно се промушва в тясното пространство между стената и леглото ми и сяда на пода в ъгъла, свил колене към гърдите си, и отпуска главата си до моята, гали кокалчетата на пръстите ми.
Аз се измъквам от леглото с увити около краката чаршафи и сядам в неговия скут, притискам лице към шията му. Той ме обхваща в прегръдката си, сякаш се бои да ме пусне. Знам, че трябва да се отдръпна, да се кача обратно в леглото от лоялност към сестра си. Но нещо ме приковава към него, нещо, което не ми дава да се откъсна от лекото вдигане и спадане на гърдите му или от ръцете му, които ме крепят, сякаш съм някакво безценно съкровище, докато устните му докосват челото ми.
Без да си проговорим, накрая заспиваме.
Глава 21
Скарлет
Не знам къде да отида. Къде да отида, какво да правя, с кого да говоря. Аз не говоря с непознати; не си бъбря в магазините, нито обсъждам времето в асансьора. Така че бродя из града стоически, безмълвно, докато ниската сутрешна мъгла се стеле и забулва земята. Дори бездомните ме отбягват, сякаш пръскам зараза на прокажена. Бих опитала да ловувам, но донякъде се боя: глутницата на Стрелата знае кои сме и ако ми се нахвърлят вкупом, не съм сигурна дали бих имала силата или възможността да ги спра.
На следващия ден е същото.
И на по-следващия. Влизам в библиотеката и без особена надежда изписвам името на Портър на компютъра. Пак нищо. Спя в парка, сгушена под червените азалии, завита с наметката като с одеяло. Веднъж един полицай ми създаде проблем, но щом ме видя без превръзката на окото, буквално усетих как гърлото му пресъхна. Той кимна и рече занапред да си намеря друго място за спане, след което ме остави на мира. Бродя като изгубена, сепвам се всеки път, когато ми се стори, че виждам Роузи или Сайлъс. Случи ли се да попадна на двойка, подобна на тях, сърцето ми подскача. Не искам да ме открият, но въпреки че се ужасявам, същевременно и се надявам да ги видя как се смеят, държат се за ръце, вървят един до друг. Може да съм мазохистка, но ако ги видя заедно, ще изпитам болка, ревност и чувството, че съм предадена. Тази болка би била поне някаква емоция, която да прекърши тъпото мъртвешко усещане, дето ме изпълва от толкова дни.
На третия ден прекарвам повечето време, обикаляйки с метрото, докато не си давам сметка, че виждам как се прибират у дома същите хора, които часове по-рано бях видяла да излизат за работа, към парка или по магазините. На следващата спирка си налагам да сляза и тръгвам пеша. Когато излизам от подлеза на метрото, установявам, че не съм била в тази част на града досега, но за свое учудване съзирам табела, сочеща към старческия дом „Винсънт“ — мястото, където е настанен бащата на Сайлъс. Спирам за момент на ъгъла. Не съм говорила с никого от дни. Старият Рейнолдс винаги е бил добър към нас, грижеше се за нас след смъртта на Ома Марч, докато майка ни не се появи. Той знае за белезите ми и не се впечатлява от тях. Поне така беше преди алцхаймера. Сега сигурно изобщо не си спомня за мен. Какво ще стане, ако го уплаша? Ако се развика?
Но не издържам повече сама. Свивам покрай ъгъла и се насочвам към болницата, огромно здание в бяло и кремаво, явно строено в края на 60-те години. На пейките отвън седят сестри с розово-оранжеви престилки, бъбрят си и похапват кисело мляко от кофички. Още от тротоара усещам вездесъщия ужасен мирис на болница — лекарства, прясна боя и дезинфектанти. Сбръчквам нос и без да обръщам внимание на любопитните погледи на сестрите, влизам през яркобялата врата.
— Извинете… какво ще желаете? — пита девойката от рецепцията.
Фалшивата усмивка и меденият й гласец се стопяват, когато ме вижда, а огромното огледало зад гърба й ми показва, че белезите ми не са единствената причина. Косата ми прилича на свраче гнездо, а по дрехите ми са полепнали пръст и листа. Правя физиономия и с рязко движение опъвам конската си опашка, докато се приближавам към нея. Така е малко по-добре.