В главата на Долархайд кънтеше гласът на Дракона, който яростно проклинаше Реба. Първо ще я проклина, а после ще я захапе. Ще проклина и Долархайд, ще и каже какво нищожество е той.
— Недей! Не го прави! — каза Долархайд на кънтящите плочки. Вслуша се в гласа си, в гласа на Франсис Долархайд, който Реба МакКлейн толкова лесно разбираше. Цял живот се бе срамувал от него, с него бе казвал на другите горчиви и злобни думи.
Но никога не бе чувал гласа на Франсис Долархайд, който да го проклина.
— Недей!
Този глас никога не го бе проклинал; никога! Той бе повтарял обидите на Дракона. Засрами се от спомена.
Вероятно наистина е нищожество като мъж. Никога не се беше замислял по този въпрос и сега му стана интересно.
От Реба МакКлейн получи късче гордост и то му казваше, че ще бъде жалко да умре в някаква баня. Но какво друго можеше да стори? Какъв друг начин имаше?
Имаше начин. Когато се сети за него, той веднага разбра, че е богохулствен, но все пак начин.
Закрачи надлъж и нашир из мотелската стая — от вратата до прозорците, от едното легло до другото. Крачеше и се опитваше да говори. Думите излизаха от устата му съвсем ясно, трябваше само да поема дълбоко дъх между отделните изречения и да не бърза. Беше в състояние да говори съвсем добре между пристъпите на страха. Току-що бе преживял особено тежък пристъп, от него дори му се гадеше. После идваше ред на спокойствието. Той го изчака и когато то дойде, забърза към телефона и поръча разговор с Бруклин.
Оркестърът гимназисти се качваше в автобуса пред мотела. Младежите видяха приближаващия се Долархайд, който трябваше да мине покрай тях, за да стигне микробуса си. Дебело кръглолико хлапе с широк напукан колан изду бузи и мускули след него. Две момичета се изкикотиха. Цугтромбонът басово го поздрави от отворения прозорец, но Долархайд изобщо не чу смеха зад гърба си. Двайсет минути по-късно микробусът спря на стотина метра от къщата на баба.
Долархайд избърса потта от лицето си, пое дълбоко въздух. Лявата му ръка стискаше ключовете от къщата, дясната се беше вкопчила във волана. От носа му се изтръгна остър пронизителен звук, после още един, още един… Тръгвай! Колелата на микробуса изхвърлиха струя чакъл, къщата се заклати и бързо се уголеми пред челното стъкло. Автомобилът се хлъзна и спря в двора, Долархайд излетя от него и се затича. Влезе и без да се оглежда; хукна по стълбите към мазето. Спря пред заключения с катинар сандък и трескаво заопипва връзката с ключовете.
Оказа се, че ключът за катинара е горе. Без да си позволява да мисли, той се заизкачва тичешком нагоре, издавайки пронизителни носови звуци, които заглушаваха всички останали шумове, особено неканените гласове. Спря се пред писалището и трескаво затърси ключовете в чекмеджето. Нито за миг не вдигна глава към картината на Дракона, окачена над леглото.
— КАКВО ПРАВИШ?
Ключовете, къде са проклетите ключове?
— КАКВО ПРАВИШ? ПРЕСТАНИ! НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА МРЪСНО И ОТВРАТИТЕЛНО ДЕТЕ! СПРИ!
Търсещите му пръсти забавиха движенията си.
— ПОГЛЕДНИ МЕ!
Той се вкопчи в ръба на писалището и опита да не се извърне към стената. Но главата му бавно започна да се завърта към нея, очите му болезнено се извиха.
— КАКВО ПРАВИШ?
— Нн-ищо.
Телефонът звънеше. Телефонът звънеше! Той се пресегна и взе слушалката, успял да обърне гръб на картината.
— Хей, Д., как си? — прозвуча гласът на Реба МакКлейн.
— Добре съм — прошепна той, с усилие прочистил гърло.
— Търсих те в службата. Казаха, че си болен. Гласът ти наистина е ужасен!
— Говори ми!
— Ще ти говоря, разбира се. За какво мислиш, че съм се обадила? Какво ти е?
— Настинка.
— Ходи ли на лекар? Ало?… Ходи ли на лекар, питам?? — Говори по-високо! — Ръцете му отчаяно преровиха чекмеджето, после изтеглиха следващото.
— Линията ли не е в ред? Хей, Д., не бива да стоиш там болен и сам!
— КАЖИ И ДА ДОЙДЕ ДОВЕЧЕРА И ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ТЕБ!
Долархайд почти успя да прикрие мембраната с ръка.
— Това пък какво беше, Господи? Има ли някой при теб?
— Радиото. Завъртях погрешно копче.
— Хей, Д., искаш ли да ти пратя някого? Не ми звучиш особено добре. Ще дойда. Ще накарам някой да ме докара през обедната почивка.
— Не. — Ключовете се оказаха под някакъв навит колан в дъното на чекмеджето. Той ги сграбчи и излезе в коридора с телефона в ръка. — Добре съм. Скоро ще се видим.
Хукна надолу по стълбите, телефонният кабел се изтръгна от стената и апаратът се затъркаля по стъпалата подире му.