— Жълтото не ми отива. На закуска ще изглеждам зеленикава.
— Тогава синьо. — Синьото е студено.
— Значи цвят бебешко лайно. Слушай, скоро ще си дойда и ще идем заедно да изберем боята. Ще вземем точно това, което ни харесва. Може би ще сменим и дръжките на вратите.
— Добре. Просто не знам защо дрънкам всички тези глупости. Хей, обичам те, липсваш ми, но съм доволна, че постъпи правилно. Знам, че и на теб много ти струва. Аз съм тук и ще бъда тук, когато и да се върнеш. Ще те чакам.
— Милата ми Моли! Сега иди да си легнеш.
— Добре.
— Лека нощ.
Греъм се изтегна с ръце под главата и си представи как двамата с Моли спокойно вечерят у дома. Скални раци и бяло вино, примесени с вкуса на соления вятър.
За съжаление беше от онези хора, които постоянно подлагат на анализ разговорите си. И сега започна да го прави въпреки волята си. Беше се сопнал на забележката и за престъпния ум. Глупак. Не можеше да си обясни защо Моли проявява интерес към неговата особа.
Позвъни в участъка и остани съобщение на Спрингфийлд, че сутринта ще започне да обхожда лично района на убийството. Друг изход нямаше. Заспа с помощта на известно количество джин.
ШЕСТА ГЛАВА
На бюрото на Бъди Спрингфийлд лежеше справка за всички телефонни обаждания в негово отсъствие, свързани с убийството на семейство Лийдс. Във вторник в седем сутринта се бяха събрали точно шейсет и три. Най-горното беше подчертано с червено.
В него пишеше, че бирмингамската полиция е открила котка, погребана зад гаража на Джейкъби в кутия за обувки. Между лапите и имало цвете, а тялото и било увито в кърпа за бърсане на чинии. Името и било изписано с детски почерк върху капака на кутията. Нашийник нямала. Капакът бил прикрепен за кутията с несръчно завързан конец. Според медицинската експертиза котката била удушена. Не открили никакви рани по тялото и, макар да я избръснали най-внимателно.
Спрингфийлд почука по зъбите си с рамката на очилата. Забелязали рохкава почва зад гаража и изровили котката с обикновена градинска лопата. Дори им потрябвала метанова проба. Греъм излезе прав.
Старши детективът наплюнчи палец и започна да прехвърля останалите съобщения. Повечето се отнасяха за подозрителни автомобили, забелязани в околността през изтеклата седмица, предимно бегли описания на марките и цветовете им. Четири анонимни обаждания до различни граждани на Атланта съдържаха едно и също послание: „Ще ви подредя, както подредих онези Лийдс“.
Оплакването на Хойт Луис беше някъде по средата на купчината. Спрингфийлд вдигна телефона и набра номера на началника на денонощните патрули.
— Какво ще кажеш за оплакването на инкасатора срещу този Парсънс? Живее на номер четирийсет и осем.
— От снощи наблюдаваме района, шефе. Тази сутрин очаквам резултат.
— Веднага изпрати хора да поразпитат из околността — нареди Спрингфийлд. — Трябват ми сведения от канализацията, градското архитектурно бюро, всички разрешения за строеж на уличката. Ще ме намериш на телефона в колата. — Затвори и набра номера на Уил Греъм. — Уил? След десет минути ме чакай пред хотела, отиваме да се поразходим.
Паркира в началото на уличката точно в осем без четвърт. Двамата с Греъм слязоха от колата и закрачиха по утъпкания от автомобилни гуми чакъл. Слънцето вече припичаше.
— Трябва да си купиш шапка — рече Спрингфийлд, нахлупил под закачлив ъгъл собствената си стара панама.
Мрежестата ограда зад къщата на Лийдс беше закрита от пълзящи растения. Спряха пред електромера, монтиран на електрическия стълб.
— Оттук е имал е възможност да наблюдава цялата задна част на къщата — каза Спрингфийлд.
Само за пет дни тревната площ на Лийдс бе придобила занемарен вид. Сред избуялата трева стърчаха стеблата на див лук. Дворът беше посипан с листа и клонки и на Греъм изведнъж му се прииска да ги събере. Къщата изглеждаше дълбоко заспала, косо падащите лъчи на утринното слънце проблясваха между дърветата с издължени и неестествено контрастни сенки. Застанал до Спрингфийлд на пътечката, Греъм съвсем ясно се видя как наднича през задния прозорец, а после отваря вратата. Странно, но под ярката дневна светлина му беше значително по-трудно да пресъздаде в съзнанието си първите ходове на убиеца. Очите му се спряха върху детската люлка, която леко се поклащаше от ветреца.
— Май тоя ще е Парсънс — обади се Спрингфийлд.
Парсънс беше станал рано и вече ровеше в една от лехите на двора си, разположен през две къщи. Греъм и Спрингфийлд се насочиха към задната му врата и спряха до кофите за боклук. Капаците им бяха вързани за оградата с верига.