— Бих искал да хвърля един поглед на личните вещи на семейството. Дневници, снимки, всичко.
— Нямат кой знае какво, тъй като къщата им в Детройт изгоряла при пожар. Нищо подозрително — Ед включил електрожен в приземната си работилница, искрите подпалили кутии с боя и къщата станала на пепел. Имат няколко лични писма, които съм оставил в банкова касета заедно със семейните бижута. За дневник не си спомням. Всичко останало е на склад. Може би Найлс притежава някакви снимки, но се съмнявам. Знаете ли какво ще направим? Утре в девет и половина трябва да съм в съда, но преди това мога да ви оставя в банката да хвърлите едно око. След това ще мина да ви взема.
— Добре — съгласи се Греъм. — Ще ми бъдат от полза и копия от всички документи, свързани с наследството — претенции, оспорване на завещанието, кореспонденция. Искам да разполагам с цялата документация.
— Същото иска и областната прокуратура в Атланта. Сравняват я с документацията по имота на Лийдс.
— Въпреки това искам копия и за мен.
— Добре, ще ги имате. Макар че едва ли допускате да е заради пари, нали?
— Така е. Просто се надявам, без истински да го вярвам, че нечие име може да изскочи и в двете документации.
— Аз също.
Общежитията на общинския колеж „Бардуел“ представляваха четири ниски сгради, наредени около спечено от жегата игрище. Пристигането на Греъм съвпадна с разгара на ожесточена стерео война. По балконите от мотелски тип на двете противоположни постройки висяха насочени едни срещу други тонколони. Битката се водеше между „Кис“ и „Увертюра 1812“. Пълен с вода балон излетя във въздуха и се пръсна на три-четири метра от краката на Греъм.
Той се шмугна под някакво пране, прекрачи захвърлен на земята велосипед и влезе в апартаментчето, обитавано от Найлс Джейкъби и бог знае още от кого. Вратата на спалнята беше открехната и отвътре гърмеше музика. Греъм почука, но никой не му отговори.
Бутна вратата и влезе. На двойното легло беше седнало дългуресто момче с пъпчиво лице и настървено опъваше от еднометров чибук. До него лежеше момиче в джинсов гащеризон. Главата на хлапака отскочи по посока на Греъм. Правеше върховни усилия да се замисли.
— Търся Найлс Джейкъби. Хлапакът стоеше вкаменен. Греъм се пресегна и изключи уредбата. — Търся Найлс Джейкъби.
— Вземам малко илач за астмата си, човече. Вие никога ли не чукате?
— Къде е Найлс Джейкъби?
— Да пукна, ако знам. За какво ви е?
— Направи много сериозен опит да си спомниш! — Греъм показа полицейската си значка.
— О, по дяволите! — обади се момичето.
— Господи, от отдела за наркотици. Чакайте, не си заслужава… Нека поговорим…
— Да говорим за Найлс Джейкъби.
— Ще ви помогна да го откриете — рече момичето.
Греъм я изчака да разпита из другите стаи. Навсякъде след нея пускаха водата в тоалетните казанчета.
В стаята почти нямаше следи от присъствието на Найлс Джейкъби. Върху снимката на семейството му беше поставена чаша с полуразтопен лед. Греъм я отмести и избърса мокрото кръгче с ръкава си. Момичето се върна.
— Опитайте в „Омразната змия“ — рече то.
Барът „Омразната змия“ бе разположен в помещение, предназначено за магазин. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено. Пред вратата бяха паркирани какви ли не превозни средства — огромни камиони за ремаркета, но без ремаркетата, което ги правеше тантурести; малолитражки, лилава спортна кола, стари доджове и шевролети с оголени задници, за да изглеждат като бъгита, четири натруфени мотоциклета „Харли-Дейвидсън“. Климатичната инсталация над вратата бе прокапала. Греъм направи сложна маневра, за да избегне капките, и хлътна в заведението. Беше претъпкано, вонеше на прокиснала бира и дезинфекционни препарати. Облечена в работен комбинезон, яката жена зад бара се пресегна над главите на клиентите си и подаде на Греъм поръчаната кока-кола. Беше единствената жена в заведението. Мургав и кльощав, Найлс Джейкъби се беше облегнал до мюзикбокса. Пускаше монети в улея, но бутоните за избор на песни натискаше друг мъж до него. Момчето приличаше на разхайтен ученик, за разлика от мъжа, който избираше музиката.
Беше странен тип с детско лице, монтирано върху яко мускулесто тяло. Носеше фланелка и джинси, изтъркани до бяло по джобовете. Ръцете му преливаха от мускули, дланите му бяха широки и груби. Професионалната татуировка малко под лакътя му гласеше: „Роден съм да шибам!“, а на другата му ръка имаше далеч по-несръчен надпис, от онези, които правят в затвора: „Ранди“. Късата, по затворнически подстригана коса, растеше, неравно. Когато се пресегна към осветената клавиатура на мюзикбокса, на ръката му над китката проблесна малко гладко избръснато кръгче.